Решение № 259 от 15.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. София, 15.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100511545 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.09.2021 год., постановено по гр.дело №61474/2019 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, Д. Х. Е. е осъдена да заплати на „Л. К. С.Л.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 345, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 803.24 евро – дължима цена по договор за лизинг №55011 от 28.11.2017 год. за периода от 05.03.2018 год. до 23.05.2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.10.2019 год. до окончателното й изплащане, сумата от 97.84 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.03.2018 год. до 17.10.2018 год., сумата от 510.51 евро, представляваща остатък от вноските по застраховка „Пълно каско“ за периода от 27.11.2017 год. до 23.05.2018 год., съгласно застрахователна полица №17-0300/303/5003857 на ЗАД „Алианц България“ и сумата от 675.91 лв., представляваща данък МПС за 2018 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и е отхвърлен предявения от „Л. К. С.Л.“ ЕАД срещу Д. Х. Е. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8 096.47 евро, представляваща неустойка в размер на 20 % от Л.та цена по посочения договор; Д. Х. Е. е осъдена да заплати на „Л. К. С.Л.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 345, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 138.08 евро – дължима цена по договор за лизинг №55789 от 09.01.2018 год. за периода от 05.03.2018 год. до 17.10.2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване 1 на исковата молба – 24.10.2019 год. до окончателното й изплащане, сумата от 70.60 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.03.2018 год. до 17.10.2018 год., сумата от 1 203.60 лв., представляваща остатък от вноските по застраховка „Пълно каско“ за периода от 11.01.2018 год. до 10.01.2019 год., съгласно застрахователна полица №0313180300000059 на „Дженерали застраховане“ АД, сумата от 303.45 лв., представляваща дължими вноски по застраховка „Гражданска отговорност“, съгласно застрахователна полица №BG/08/118001573845 на „Дженерали застраховане“ АД, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и е отхвърлен предявения от „Л. К. С.Л.“ ЕАД срещу Д. Х. Е. иск с правно основание чл. 92, ал.

1 ЗЗД за сумата от 4 053.06 евро, представляваща неустойка в размер на 20 % от Л.та цена по посочения договор; ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 062.23 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Д. Х. Е., чрез назначения й особен представител адв. Я. Н.. Жалбоподателката поддържа, че представените от ищцовото дружество по делото справки не били подписани от ответницата и по своя характер представлявали частни свидетелстващи документи. Същите, обаче, били доказателство единствено за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от лицето, което ги било подписало, съгласно нормата на чл. 180 ГПК. В случая позоваваноте но изходящи от ищеца документи, които били частни, не обосновавало извода, че отразените в тях обстоятелства били верни. На следващо място сочи, че за настъпване на последиците от развалянето било необходимо ищецът да докаже, че надлежно упражнил потестативното си право. Той следвало да установи, че е налице невъзможност за изпълнение, за която длъжникът носи отговорност или че е налице безполезност на изпълнението, настъпила в резултат на виновна забава на длъжника, за да може да упражни правото да развали договора без предупреждение. Ищецът твърдял, че е развалил договорите без предоставянето на срок, като се позовавал на изпратени нотариални покани, в които било удостоверено, че са връчени при условията на чл. 47, ал. 5 вр. с ал. 1 ГПК. Не било ясно обаче дали нотариусът лично или друго лице в кантората му при условията, посочени в нормата на чл. 50 ЗННД, бил осъществил връчването, както и кой и в какво качество бил залепил уведомлението при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК. Не били спазени и изискванията, предвидени в чл. 47, ал. 1 ГПК, тъй като невъзможността ответницата да бъде намерена на посочения по делото адрес следвало да бъде констатирана най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията да е в неприсъствен ден – в частност и трите посещения били осъществени в работни дни. Следователно не било налице достигането до адресата на отправената нотаралната покана, съдържаща изявлението на ищеца за разваляне на договорите. Дори и да се приемело, че нотарилната покана е била надлежно връчена, то не били налице основанията за разваляне на договорите, тъй като към датата на отправяне на нотариалната покана ищецът /лизингодателят/ не бил изправна страна. Той бил преустановил изпълнението на своето съществено задължение по договора – да предостави 2 за ползване лизингвото имущество. В този смисъл ищецът не можел да развали валидно процесните договори. Освен това ищцовото дружество не било установило, че било предало леките автомобили за ползване на ответницата през процесния период – от 05.03.2018 год. до 17.10.2018 год. /чл. 342, ал. 1 ТЗ/. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Л. К. С.Л.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че справките, чиято доказателствена стойност била оспорена от ответницата, били представени по делото в изпълнение на изискването по чл. 366 ГПК, като изводите на първоинстанционния съд не били основани на тях.

Предявените искове били доказани по основание, като размерите им били установени въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. Първият процесен договор бил развален с нотариална покана, която била връчена по реда на чл. 47 ГПК. На гърба на поканата били удостоверени обстоятелствата по връчването й. Ответницата сама се била поставила в невъзможност да получи нотариалната покана. Адресът на ответницата бил посетен три пъти и то през период от повече от една седмица. Нотариалното удостоверяване за връчване на поканата, залепването на уведомлението и липсата на достъп до жилището, както и констатациите на нотариуса, отбелязани на гърба на поканата имали характера на официален свидетелстващ документ, който се ползвал с обвързваща съда материална доказателствена сила – чл. 179 ГПК. Към момента на отправяне на известието за разваляне ответницата била в забава по отношение на задължението си за заплащане на осем лицингови вноски. Следователно процесните договори били валидно развалени.

Твърдението на жалбоподателката, че не й било предостовено ползването на лизинговото имущество се опровергавало от събраните доказателства по делото. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 345, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено по делото въз основа на съкпупната преценка на събранитеписмени доказателства и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в 3 първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че на 28.11.2017 год. между страните по делото е бил сключен договор за оперативен лизинг №55011, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата за ползване лек автомобил „БМВ 550i x Drive“ с рег.№******* АХ, а последната се задължила да заплати Л. цена в размер на 40 482.36 евро /с ДДС/, платима на месечни вноски, първата от които в размер на 4 417.56 евро, а останалите – в размер на по 601.08 евро – първата вноска била дължима до 05.12.2017 год., а последната до 05.11.2022 год., като останалите месечни вноски следвало да бъдат заплащани до 1-во число на всеки месец.

В изпълнение на договора ищецът предал на ответницата ползването на лизинговия автомобил, за което бил съставен двустранно подписан приемо-предавателен протокол на 28.11.2017 год. /на л. 26 от първоинстанционното дело/. На 23.05.2018 год. ответницата уведомила ищеца, че процесният автомобил е противозаконно отнет, за което било образувано досъдебно производство. На 16.10.2018 год. автомобилът бил върнат на ищеца /виж постановление от 29.08.2018 год. на прокурор при РП – Перник по пр.пр.№1298/2018 год. по описа на РП – Перник, досъдебно производство №248/2018 год. по описа на Второ РУМВР – Перник и протокол за връщане на веществено доказателство от 16.10.2018 год./.

Дказано е също така, че на 09.01.2018 год. между страните по делото е бил сключен договор за оперативен лизинг №55879, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата за ползване лек автомобил „Пежо“ с рег.№*******, а последната се задължила да заплати Л. цена в размер на 20 265.30 евро /с ДДС/, платима на месечни вноски, първата от които в размер на 1 022.58 евро., а останалите – в размер на по 267.26 евро – първата вноска била дължима до 05.02.2018 год., а последната до 05.01.2024 год., като останалите месечни вноски следвало да бъдат заплащани до 1-во число на всеки месец.

В изпълнение на договора ищецът предал на ответницата ползването на лизинговия автомобил, за което бил съставен двустранно подписан приемо-предавателен протокол на 13.01.2018 год. /на л. 48 от първоинстанционното дело/.

Съгласно идентичните клаузи на чл. 3, ал. 1 от раздел VIII от всеки един от процесните договори, страните са постигнали съгласие, че за всяка година от срока на договора и докато лизинговото имущество е собственост на лизингодателя, а се намира в държане на лизингополучателя, последният дължал заплатените от лизингодателя суми по застраховка „Пълно каско“, както и сумите за данък МПС, застраховка „Гражданска отговорност“, допълнително средство за защита на автомобила и други.

Видно е от събраните писмени доказателства по делото, че лизинговите вещи /процесните автомобили/ са били обект на два договора за имуществено застраховане и договор за застраховка „Гражданска отговорност“, сключени от ищеца, както следва: застрахователна полица №17-0300/303/5003857, със ЗАД „Алианц България“, по който ищецът е заплатил четирите вноски от уговорената застрахователна премия в размер на 2 263.36 евро; застрахователна полица №0313180300000059, със „Дженерали застраховане“ АД, по който ищецът е заплатил застрахователната премия в размер на 2 407.20 лв. и 4 застрахователна полица №BG/08/118001573845, със „Дженерали застраховане“ АД, по който ищецът е заплатил застрахователна премия в размер на 303.45 лв.

Установено е също въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че по първия от процесните договори ответницата е извършвала плащания до м.февруари 2018 год., като неизплатените от нея лизингови вноски за периода от м.март 2018 год. до м.май 2018 год. възлизат на 1 803.24 евро; по втория от процесните договори ответницата е извършвала плащания до м.февруари 2018 год., като неизплатените от нея лизингови вноски за периода от м.март 2018 год. до 17.10.2018 год. възлизат на 2 138.08 евро, а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 06.03.2018 год. до 17.10.2018 год. – на 70.60 евро.