Решение № 4605 от 10.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4605 гр. С., 10.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. С. при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. С. Гражданско дело № 20251110100190 по описа за 2025 година

С Определение от 07.01.2025 г. е върната исковата молба на „Т. С.“ ЕАД срещу Х. Т. при липса на дадени указания по чл. 415 ГПК за предявяване на иск срещу същия длъжник.

Предявени са искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:

*********, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Я“ № 23Б, срещу С. С. А., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „М.-1“, бл. 31, вх. 4, ап. 17, по чл. 79 вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания за имот, находящ се в ж.к. „М.-1“, бл. 31, вх. 4, ап. 17, аб. № ******:

845,48 лв. – цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2021 – 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 15.03.2024 г. до изплащане на вземането;

95,84 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2022 – 27.02.2024 г.;

20,55 лв. – цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2021 – 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 15.03.2024 г. до изплащане на вземането;

3,83 лв. – мораторна лихва за периода 16.07.2021 – 27.02.2024 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 15285/2024 г. на СРС.

Ищецът твърди, че ответникът в качеството си на собственик на ½ ид. ч. от процесния имот е клиент на топлинна енергия за битови нужди за процесния период, поради което дължи суми за топлинна енергия и дялово разпределение Представя писмени доказателства и прави искане за допускане на експертизи и привличане на трето лице помагач. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК С. А. оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че липсва облигационна връзка между страните по договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот, като не му била доставена топлинна енергия и извършено дялово разпределение в съответни размери. Прави възражение за 1 погасителна давност. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

Исковете са допустими, доколкото са предявени в срока по чл. 415 ГПК след направено възражение в срока по чл. 414 ГПК и за суми и периоди и на основание, за които е издадена процесната заповед за изпълнение.

Ищецът следва да докаже:

- по исковете за главници: възникнало облигационно отношение между страните, по силата на което е доставена топлинна енергия и е извършено дялово разпределение в процесния имот в претендираното количество и стойност, както и че ответникът е собственик/вещен ползвател на имота или го обитава на валидно договорно основание с открита на негово име партида, факти, спиращи и/или прекъсващи давността;

- по исковете за мораторни лихви: съществуване на главен дълг в съответен размер, изпадане на ответниците в забава и размер на лихвите.

В тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже погасяване на дълга.

Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, като писмена форма за действителност на договора не е предвидена. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Разпоредбата на чл.

153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ответното дружество.

Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.

153, ал. 1 ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното 2 дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот – мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ, който изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия (ОУ), сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите (потребителите) в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика (чл. 153, ал. 1 ЗЕ). В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и презюмиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец, е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия (изричен или презюмиран).

Предвид разпределената доказателствена тежест на осн. чл. 154 ГПК следва да се установи дали ответникът е собственик/вещен ползвател на имота или го обитава на валидно договорно основание с открита на негово име партида. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установят горепосочените факти по отношение на ответника. Представените удостоверения за наследници от 19.19.2017 г. установяват единствено качеството му на наследник спрямо С. Х., но не и правото му на собственост върху процесния имот. От писмо на Столична община от 09.12.2025г. се установява, че липсва договор за покупко-продажба, по който ищецът твърди С. Х. да е страна, а от представения в ОСЗ на 10.12.2025 г. процесен договор е видно, че собственик на процесния имот е К. Х., а не наследодателят. От представените по 3 делото доказателства не се установява ответникът да е вещен ползвател на имота, нито същият да го обитава на валидно договорно основание, а съгласно представените от третото лице помагач документи се установява, че титуляр на абонатния номер на топлоснабдения имот е трето за спора лице – С. Х.. Изложеното дава основание за извод, че между страните за процесния имот и за процесния период не е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, по силата на което ответникът да дължи на ищеца начислените суми за доставена топлинна енергия и дялово разпределение. Липсата на такива доказателства води до липса на установени факти, които факти са елемент от фактическия състав на претендираното вземане, поради което исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователен.

Уважаването на акцесорния иск е обусловено от наличието на главен дълг. С оглед изводите за неоснователност на главните искове неоснователни се явяват и обусловените от тяхното уважаване акцесорни искове.

По разноските

Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК сезираният с установителен иск по чл. 422 ГПК съд при определяне на отговорността за разноските следва да отчете както направените разноски в исковото, така и в заповедното производство. Това задължение на съда включва както разноските, направени от заявителя и вече включени в подлежащата на стабилизиране с исков процес заповед, така и разноските направени от длъжника, ако такива са били заявени при подаване на възражението по чл. 414 ГПК (В този смисъл Определение № 98 от 16.02.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 3139/2015 г., II т. о.).

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има единствено ответникът, който своевременно е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение – 510 лв. в заповедното производство по ч. гр. д № 15285/2024 г. съгласно представен с възражението по чл. 414 ГПК списък по чл. 80 ГПК и договор за правна помощ от 25.06.2024 г., както и 500 лв. в настоящото производство съгласно списък по чл. 80 ГПК и договор за правна помощ от 05.11.2025 г.

Основателно е възражението на ищеца за прекомерност на претендираното възнаграждение. Спорен се явява въпросът за размера на дължимото на длъжника възнаграждение при подаване на бланково възражение. Заповедното производство е строго формално, като както за заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и за възражението срещу издадена заповед са налице утвърдени образци. За разлика от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, чието съдържание изисква посочване на фактически и правни основания за претендираното вземане, възражението по чл. 414 ГПК не е необходимо да бъде обосновано (Решение № 111 от 08.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1068/2009 г., I т. о.; Определение № 684 от 30.11.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 638/2010 г., IV г. о.), каквото настоящия случай е. Следователно извършеното процесуално действие е техническо по своята същност и предвидимо по своя резултат, което води до извода за значителна несъразмерност на претендирания размер на адвокатско възнаграждение в заповедното производство (Определение № 381 от 09.07.2015г. на ВКС по т. д. № 1478/2015 г., II т. о.).