Решение № 11037 от 07.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11037 гр. ., 07.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110143842 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № ./20.05.2025 г. поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност – установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл. 16, ал. 6 от договора поради противоречие със закона и поради накърняване на добрите нрави.

Ищцата П. П. С. твърди, че на 20.05.2025 г. сключила с ответника Договор за паричен заем № ., по силата на който заемодателят предоставил на заемателя сумата от 5 000 лв., която последният се задължил да върне на 24 равни месечни вноски по 303 лв., при възнаградителна лихва в размер на 2 272 лв., годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 45,74 % и обща сума за погасяване в размер на 7272 лв. Поддържа, че съгласно чл. 16, ал. 1 от договора в 7-дневен срок от сключването му потребителят следва да осигури обезпечение чрез поръчител при условията по чл. 16, ал. 3, като, в случай че не предостави обезпечение, потребителят дължи предвидената в чл. 16, ал. 6 неустойка в размер на 8856 лв. Сочи, че още със сключването на договора преди изтичане на 7-дневния срок на ищцата била начислена неустойка в сочения размер. Навежда твърдения за недействителност на процесния 1 договор за потребителски кредит поради противоречие със закона. Счита, че размерът на ГПР по кредита е изчислен неправилно от кредитора, пропускайки разхода за неустойка, като при включването на последния действителният размер на ГПР би надвишил значително максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Излага твърдение за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като ГПР по кредита е посочен единствено като процент и липсва ясно разписана методика по формирането му. Допълнително поддържа, че не е спазена предвидената в чл. 10, ал. 1 ЗПК форма на договора – не е написан по ясен и разбираем начин, а елементите му са представени в размер на шрифта, помалък от 12.

Излага, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като размерът й е изключително висок и надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени заеми. Липсват и условията по прилагането на ГЛП, както и какъв е размерът на дължимата за целия срок на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което потребителят е в невъзможност да прецени дали посоченият процент ГЛП отговаря на действително прилагания от кредитора. Намира, че последица от неспазване на тези законови изисквания е недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В условията на евентуалност, моли за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл. 16, ал. 6 с доводи, че противоречи на закона, тъй като е неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т.

5 ЗЗП и не е индивидуално уговорена. Посочва, че същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Поддържа, че неустоечната клауза противоречи на добрите нрави, тъй като излиза от извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди, че е налице недопустимо кумулиране на мораторна лихва с неустойка за забава, доколкото с последната се уговаря допълнително обезщетение за кредитора при непредставяне на обезпечение от потребителя. Моли за уважаване на исковете.

Ответникът „.“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Оспорва сключването между страните на процесния договор. Поддържа, че ГПР по кредита е в нормативно определения размер, изчислен към момента на сключване на договора, към който момент предвидената неустойка не се дължи и не е изискуема, респ. размерът на същата не следва да бъде включвана в ГПР. Твърди, че не е претендирало от ищцата заплащане на неустойка, с оглед на което не е налице 2 скрито оскъпяване на договора. Излага, че в договора ясно е опреден размерът на ГПР и на възнаградителната лихва. Твърди, че договорът не е сключен при общи условия, а всички клаузи в него са индивидуално уговорени между страните. Поддържа, че клаузата на чл. 16 от договора е уговорена по ясен и разбираем начин и от съдържанието й потребителят има възможност да придобие представа за икономическите последици от сключване на договора.

Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

В тежест на ищеца по предявения иск с горното правно основание е да установи при условията на пълно и главно доказване сключването между страните на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивни правни разпоредби, както и твърдяното накърняване на добрите нрави с клаузата по чл. 16, ал. 6 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка.

При установяване на горепосочените обстоятелства, в тежест на ответника е да установи действителността на оспорения договор, както и че неустоечната клауза е индивидуално уговорена.

С оглед конкретните твърдения, изложени от всяка от страните, с доклада си по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 20.05.2025 г. е сключен Договор за паричен заем № . за сумата от 5 000 лв., която следва да бъде върната от заемателя на 24 равни месечни вноски по 303 лв., при възнаградителна лихва в размер на 2 272 лв., ГПР в размер на 45,74 % и обща сума за погасяване в размер на 7 272 лв., като съобразно клаузата на чл. 16, ал. 6 от договора при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в срок и при посочените условия заемателят дължи неустойка в размер на 8856 лв.

Разходът за неустойка, дължима при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в срок и при посочените условия, не е включен сред заложените стойности за изчисление на ГПР по кредита.

Включването на последния сред горните стойности води до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на 3

Министерския съвет на Република България.

От съдържанието на представения Договор № . от 20.05.2025 г. и погасителния план към него съдът прави извод, че се касае за договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като заемодателят е търговец, а заемателят е физическо лице-потребител. От горните писмени доказателства се установява, че неустойката в размер на 8856 лв. е инкорпорирана в общата сума за плащане, като с това последната е нараснала на 16128 лв., (ако ищцовата страна не изпълни задължението си да представи обезпечение). С включването към горната сума неустойката е била и разпределена, като допълнително плащане към всяка месечна вноска.

Съгласно разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите, изчислен към момента на сключване. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК повелява, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи. Съдът намира, че макар и наречена „неустойка“, сумата от 8856 лв. (превишаваща уговорената главница от 5000 лв.) де факто се явява разход по кредита, тъй като е била предварително начислена и включена в погасителния план още при самото сключване на договора. В нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК законодателят е предвидил широк обхват на понятието „общ разход по кредита“. Това са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Тази норма е от фундаментално значение за определянето на действителната цена на кредита и правилното изчисляване на ГПР. В общия разход по кредита се включват лихви, комисиони и такси, както и всякакви други видове разходи, които са пряко свързани с договора за потребителски кредит. В обхвата на разходите попада и възнаграждението за кредитни посредници, ако такива са участвали в сключването на договора, както и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит - най-вече застрахователните премии, но само в случаите, когато сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита или когато кредитът се предоставя в резултат на прилагането на специфични търговски клаузи и условия. Ключовото в дефиницията е, че разходите трябва да са известни на кредитора към момента на сключване на договора. Както беше посочено по-горе, ако един разход, като неустойката, начислена поради неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение, е предварително начислен и разсрочен в погасителния план, той се счита за известен и задължителен, поради което попада в обхвата на тази дефиниция. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед начина на уговаряне на тази „неустойка“ — като разсрочено плащане ведно с вноските по кредита, може да бъде направен извод, че тази неустойка представлява 4 скрито оскъпяване на кредита, целящо заобикаляне на законовия таван на ГПР.

По делото е безспорно установено, че включването на този разход в ГПР би довело до превишаване на максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК (петкратния размер на законната лихва). Неточното посочване на ГПР, чрез изключване на съществен и предварително известен разход, съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК води до недействителност на целия договор. В този смисъл е и практиката на СЕС (Дело C-714/22), според която при невярно посочен ГПР договорът се счита за освободен от лихви и разноски, а и националното право предвижда пълна недействителност при липса на изискуемо съдържание. Ето защо предявения иск за нищожност на целия договор е основателен, поради което следва да бъде уважен, като съдът не следва да разглежда евентуалния иск за нищожност на отделната клауза за неустойка.

По разноските:

Съдът, взе предвид, че към момента на постановяване на настоящото решение, валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., поради което всички суми, които подлежат на присъждане следва да бъдат посочени и присъдени в евро, вместо в български левове, при курс от 1,95583 лева за едно евро и при спазване правилата за закръгляване, отразени в чл. 13 от горния закон.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищцата направените от нея разноски. Съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и представените доказателства, ищцата е направила разходи за държавна такса в размер на 290,88 лв., равняващи се на 148,72 евро. Последната претендира и присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., равняващи се на 511,29 евро с включен ДДС. От ответника е направено изрично и своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по реда на чл.

78, ал. 5 ГПК. Съдът намира възражението за основателно. При преценката на фактическата и правна сложност на делото, съдът отчита, че спорът не се отличава с висока степен на сложност, доказателствената съвкупност е изчерпана единствено с писмени доказателства и делото е разгледано и обявено за решаване в едно съдебно заседание. С оглед обема на извършената от пълномощника работа, претендираният размер от 511,29 евро се явява прекомерен. Ето защо възнаграждението следва да бъде намалено до 5 минималния размер, предвиден в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Тъй като адвокатът на ищцата е представил доказателства за регистрация по ЗДДС на адвокатското дружество, на основание чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., възнаграждението се определя в размер на 245,42 евро с включен ДДС.