Решение № 3325 от 23.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3325 гр. Пловдив, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20235330112037 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от В. Л. М., ЕГН ********** против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 09.05.2023 г., по силата на който получил 2500 лева, при фиксирана лихва от 22 %, ГПР – 56,50 %. Била уговорена дължимост на еднократна такса за разглеждане в размер на 734,86 лева, която била нищожна като противоречаща на закона, добрите нрави, ЗПК, ЗЗП и недължима, но платена – чрез погасяване от трето лице „Профи кредит България“ ЕООД със сключен договор за потребителски кредит от 31.07.2023 г., чрез който процесният бил рефинансиран с платена сума в полза на ответника от 3237 лева.

Моли за присъждане на сумата от 734,86 лева – недължимо платена за еднократна такса за разглеждане по договора, както и разноските по делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва претенцията.

Посочената такса била за предварително разглеждане на документи от кандидат – кредитополучателя, като между страните все още нямало сключен договор за кредит, налице било преддоговорно взаимоотношение, поради което ищецът нямал 1 качеството на потребител и не можел да се ползва от законовата закрила по см. на чл.

411, ал.2, т.2 ГПК, вр. с чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Тя била ясно посочена в договора и СЕФ, включена в ГПР, който не надвишавал законовото ограничение, съгл. чл. 19 ЗПК. Дължимостта й била свързана с внимателен анализ на кредитоспособността на клиента в процеса на разглеждане на искането за отпускане на кредит, който бил обвързан с изразходени от кредитора време и ресурси. В приетата от клиента преддоговорна информация, с която изрично се съгласил, по ясен и недвусмислен начин била посочена такава за дължимата такса, която била включена в общо дължимата сума по кредита. Клаузата й била индивидуално уговорена, а клиентът можел да влияе върху размера й, чрез своя избор на сума за получаване и срок за погасяване. Таксата не попадала в ограничението по чл. 10а, ал. 2 ЗПК, т.к. не била дължима за усвояване, а за действия, предхождащи го и последващото управление на кредита. Възражението за нищожност било неоснователно, предвид срока за връщане на сумата, липсата на предоставени обезпечения и при съпоставка с размера на законната лихва, като потребителят имал право да се откаже от договора в 14дневен срок, което не било сторено. Договорът бил сключен в съответствие с изискванията на ЗПК, при посочване на всички необходими параметри. Моли за отхвърляне на иска.

Претендира разноски и възразява за прекомерност на тези на насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за кредит от 09.05.2023 г., по който предоставената сума от 2500 лева е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 1589/07.02.2024 г. – л./56-57/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

В договора са посочени параметри- ГЛП 22 %, ГПР 56,50 %, уговорена такса за разглеждане – 734,86 лева.

Относно последната е посочено, че се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор, като бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски, съгл. пог. план. Изрично е упоменато, че същата е дължима изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и при предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е причина.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко 2 отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Съдът намира, че таксата за разглеждане на документите за отпускане на кредита, представлява установено задължение на кредитополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита. Всички възражения в ОИМ в обратна насока са неоснователни. Няма никаква друга причина за дължимостта на тази такса, свързана именно с възможността за отпускане на исканата парична сума, като няма основание за плащането й, т.к. кредиторът е длъжен сам да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на кредита, без за това да се дължат такси.

Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави.

Тя представлява 29,39 % от заетата сума.

Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.

Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с разумните граници на добрите нрави и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на оспорената клауза. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Същевременно и указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК не са изпълнени.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част същият не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея /Решение № 1668/22.12.2022 г. по в.гр.д. № 2594/2022 г. на ПОС/.

Поради това – платената сума за такса е предадена при начална липса на основание и подлежи на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Няма спор между страните и от представената справка от ответника /л.68/ се установява, че пълната предвидена по договора сума е била платена от ищеца, поради което същата подлежи на връщане – съответно искът е основателен и доказан по размер, и следва да бъде уважен.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – ДТ.

3

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на сумата от 400 лева, който следва да се присъди лично на пълномощника.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ № 38, ет.1, офис 4 да плати на В. Л. М., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 734,86 лева /седемстотин тридесет и четири лева и осемдесет и шест стотинки/ - получена без основание за такса за разглеждане по договор за кредит от 09.05.2023 г., както и 50 лева /петдесет лева/ разноски за настоящото производство.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ № 38, ет.1, офис 4, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат С. К. Н., със служебен адрес: ***, сумата о т 400 лева /четиристотин лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца В. Л. М. в производството по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Банкова сметка, по която могат да бъдат платени сумите, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.61/:

***

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4