Решение № 394 от 28.11.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 394 гр. Смолян, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Зорка Т. Янчева като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно гражданско дело № 20255400500323 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

С Решение № 18/13.01.2025 г. по гр. д. № 731/2024 г.

Смолянският районен съд ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. Б. Н. и М. Н. А., че А. Н. не дължи на М. А. сумите по изпълнителен лист от 30.08.2003 г., издаден по гр.д. № 2115/2002 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, а именно следните суми: от 6783,28 лв. обезщетение за ползване без правно основание на имот, ведно със законната лихва от 28.06.2000 г. до изплащане на обезщетението; 1 551,90 лв. обезщетение за забава върху главницата; както и 376,97лв. разноски по гражданското дело, поради изтекла погасителна давност.

С решението също така е осъдена М. А. да заплати на А.

Н. разноски по делото в размер на 2359,44 лева.

С определение № 467/30.04.2025 г. по същото дело на осн.чл.248 ГПК Смолянският районен съд изменя решение № 18/13.01.2025 г. в частта за разноските, като намалява присъдените съдебни разноски, които 1

М. А. е осъдена да плати на А. Н. за адвокатско възнаграждение на 1 200 лв., при което общият размер на съдебните разноски със заплатената държавна такса от 359,44 лв. стават общо 1 559,44 лв.

Срещу решението е подадена допустима въззивна жалба от М. Н. А., чрез пълномощника адв.В.В., с искане да бъде отменено и искът на А. Н. – отхвърлен; респ. обезсилено и производството – прекратено.

Претендира и за разноските по делото за двете инстанции.

Въззиваемият по нея А. Б. Н. не е подал отговор по чл.263, ал.2 ГПК.

От М. А. е постъпила и допустима частна жалба против определение № 467/30.04.2025 г. по гр.дело № 731/2024 г. на Смолянския районен съд. Иска се отмяната му и уважаване молбата и за изменение на решение № 18/13.01.2025 г. в частта за разноските, като изцяло се отхвърли искането на А. Н. да му се присъдят разноски, поради злоупотреба с право.

С отговор по чл.276, ал.1 ГПК А. Б. Н., чрез пълномощника адв.Х.Р., оспорва частната жалба и моли за потвърждаване на определението.

В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, не се явява и не изпраща представител. От пълномощника и адв.В.В. жалбите се поддържат посредством изпратена писмена молба.

В съдебно заседание въззиваемият А. Б. Н., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. От пълномощника му адв.Х.Р. чрез писмено становище жалбите се оспорват.

Съдът установява следното:

Обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди, като се имат предвид изложените от Смолянския районен съд мотиви на осн.чл.272 ГПК. По оплакванията в жалбата съобразява следното:

Решението е допустимо, защото е постановено по допустим иск, с който се признава, че не съществува право, а не че не съществува факт.

Дори и да се приеме, че се цели установяването на факт с правно значение, това е изрично предвидено в чл.439 ГПК.

В решение № 260/12.05.2025 г. по гр.дело № 1307/2024 г. на ВКС, І г.о., е разяснено, че: „Същевременно в решение № 257 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2009 г., IV г. о., са дадени критериите, според които 2 съдът следва да преценява дали е налице злоупотребата с право за сезиране.

Макар решението да е посветено на злоупотребата с право на обезпечение на иска, същите разсъждения следва да се прилагат и за другите молби, с които се инициира самостоятелно производство, включително и исково. Според тези критерии, няма да има злоупотреба тогава, когато лицето подава сезиращата молба със съзнанието, че упражнява съществуващо свое субективно право, като е без значение дали това право действително съществува и дали е избран правилно пътят за неговото упражняване. Ако е налице злоупотреба с право, увреденият може да се удовлетвори по пътя на общия деликт. …“ В настоящия случай не се открива злоупотреба с права от страна на ищеца, тъй като събраните доказателства сочат, че е подал исковата молба със съзнанието, че упражнява свое съществуващо субективно право, а резултатът от сезирането както пред първата инстанция, така и в настоящото производство разкрива, че съществуването на това право се признава с решенията на двете инстанции. Не са събрани никакви доказателства ищецът нарочно да се е лишил от имущество, от което жалбоподателката – взискател би могла да се удовлетвори. Ако е считала, че това е така, жалбоподателката е следвало по реда на чл.135 ЗЗД да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо нея действията, с които длъжникът я уврежда; или по реда на чл.134, ал.1 ЗЗД да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, съответно – по реда на ал.3 на същия член - ако упражнението на правото не се състои в предявяване на иск, да поиска от съда да бъде овластена да извърши действието, по реда за обезпечаване на исковете.

Предявяването на иска по чл.439 ГПК не цели увреждане на взискателката, а защита интереса на ищеца да може повече да не бъде длъжник на жалбоподателката за процесните вземания, срещу когото да се осъществява принудително изпълнение, като установи, че тя няма срещу него вземане - да оспорва чрез иск изпълнението, като искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Настоящият случай е именно такъв и правилно е прието от РС-Смолян, че не съществува вземането на взискателката М. А. спрямо длъжника А. Н. поради погасяването му по давност – поради изтичането на 5-годишния давностен срок по чл.117, ал.2 във вр. с чл.116, б.“в“ ГПК, считано от извършване на 21.02.2018 г. на 3 последното прекъсващо давността изп.действие-запориране на дружествен дял, към момента на предявяване на настоящия иск на 20.06.2024 г. Този извод всъщност не се оспорва от страните – ответницата не противопоставя възражение именно срещу така приетото погасяване по давност, а поддържа, че предявяването на иска по чл.439 ГПК е злоупотреба с право.

Дори да се приеме, макар лекият автомобил да не е регистриран на ищеца, както става ясно от писмото на л.68 от изп.дело от СДВР до ЧСИ, че по аналогия от разрешението в т.5 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, началото на погасителната давност тече от изпращането на запорното съобщение от 10.01.2019 г. от ЧСИ до СДВР, Отдел Пътна полиция“ за налагането на запор върху л.а. „Фолксваген Венто“ СА 5303 ММ, до предявяване на иска на 20.06.2024 г. пак са изтекли петте години погасителна давност. От ЧСИ Бъзински не е изпращано съобщение за налагане на възбрана върху апартамента, описан на л.83 от изп.дело, и и данните за него са, че не е собственост на ищеца.

В Определение № 4356 от 2.10.2024 г. на ВКС по гр. дело № 328/2024 г., III г. о., е прието, че: „ Поначало упражняването на материално и процесуално право е правомерно. Справедливите граници за упражняването му са преди всичко задоволяване на интереси, които законодателят счита достойни за защита; както и постигането на правомерни цели. Когато упражняването на правото се осъществява отвъд тези граници, ще представлява злоупотреба с право.“

Не се установява ищецът да е упражнил правото си по чл.439 ГПК отвъд тези граници - в случая е налице правомерно упражняване на такова право, защото ищецът задоволява интерес, който законодателят, създавайки чл.439 ГПК, счита достоен за защита, и постигане на правомерна цел. Погасяването на съответното вземане след изтичане на съответния срок не е обусловено от това дали взискателят не е успял да събере вземането си поради бездействие вследствие неполагане на дължимата грижа или поради бездействие вледствие обективната липса на имущество у длъжника, което да се осребри.

За да не плаща ответникът разноски, а те да се възложат на ищеца, ако искът му бъде уважен, законът в чл.78, ал.2 ГПК изисква да са налице и то - едновременно, само две условия: ответникът с поведението си 4 да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска. В случая никое от тези две условия не е налице. Очевидно е, че ответницата оспорва иска.

Наред с това, тя е дала повод за завеждане на делото, тъй като не е предала на ищеца-длъжник оригинала на изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело – това действие би дало необходимата гаранция, че няма да предприема стъпки за събиране вземането си от длъжника по реда на принудителното изпълнение.

Посочените от жалбоподателката обстоятелства – че е на възраст от 85 години, че е изцяло инвалид и получава минимална инвалидна пенсия, че е невиновен взискател, неуспял да събере вземането си не поради бездействие, а защото длъжникът се е погрижил да няма имущество и доходи, върху които да се насочи принудително изпълнение, не следва да се съобразяват при решаване на въпроса дали тя дължи разноски на ищеца. Това е така, защото възрастта, здравословното състояние, имотното положение, причината взискател да не е успял да събере вземането си, не са въздигнати от закон в условия, които при определени показатели да освобождават съответното лице от отговорността за разноските, които дължи на насрещната страна по спора.

Както е указано напр. Решение № 67 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013 г., IV г. о., „Страната, която е получила неблагоприятно за нея решение или е прекратено производството по предявен от нея иск, дължи съгласно чл. 78 ГПК на насрещната страна всички направени от нея разноски по делото. От материалноправната отговорност на едната страна пред насрещната страна за разноски по делото, не може да има освобождаване, дори със закон, освен ако държавата поеме изплащането на дължимото обезщетение от бюджета на съда.“

Ищецът не би могъл да реализира правото си чрез иск, ако не плати съответната държавна такса в полза на съда, като очевидно не са налице условията по чл.83, ал.2 ГПК, след като не е поискал освобождаване от плащането на държавна такса. Не би могло да се изисква също така ищецът да осъществява защитата си без намесата на адвокат, тъй като това би му попречило да я проведе адекватно. Ето защо обстоятелството, че е направил разноски за защитата си, не може да определи поведението на ищеца като злоупотреба с право. От друга страна, налице е за насрещната страна 5 възможността чрез възражението по чл.78, ал.5 ГПК да се редуцират дължимите от нея разноски за неговото адвокатско възнаграждение.

Така обжалваното определение № 467/30.04.2025 г. за изменение на горното решение в частта за разноските следва да се отмени и да се се намали, предвид направеното от ответницата възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност, размерът на присъдените на ищеца-въззиваем разноски за възнаграждение на неговия адвокат-пълномощник от 2000 лв. на 600 лв. за първоинстанционното производство. Фактическата и правна сложност на делото е минимална, обемът на адвокатската работа на ищцовия пълномощник, включваща изготвяне и подаване на исковата молба, без явяване в единственото съдебно заседание, тъй като е преупълномощен за това друг адвокат, за когото няма данни за споделено възнаграждение, както и цената на иска, предвид решението от 25.01.2024 г. по дело С–430/22 на СЕС, обосновават този размер. Платената от ищеца държавна такса от 359,44 лв. се дължи на общо основание и не може да бъде редуцирана. За въззивното производство не са представени доказателства за направени разноски.

По изложените съображения Смолянският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 18/13.01.2025 г. по гр.дело

№ 731/2024 г. на Смолянския районен съд.

ОТМЕНЯ Определение № 467/30.04.2025 г. по гр.дело №

731/2024 г. на Смолянския районен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ, на осн.чл.248 ГПК, решение № 18/13.01.2025 г. по гр.дело № 731/2024 г. на Смолянския районен съд в частта за РАЗНОСКИТЕ, като ОСЪЖДА М. Н. А., ЕГН **********, да заплати на А. Б.