Решение № 957 от 12.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 957 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100512458 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 7389 от 22.04.2024 г., постановено по гр.дело № 54893/2023 г. на СРС, Г.О., 53 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК във вр. с чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД, че „РИЙЛНЮХОУМ“ ЕООД, с ЕИК 206617685, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“********, представлявано от М.Ц.К., в качеството му на управител, дължи на К. Х. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.Бяла Слатина, обл. Враца, ул.“********, сумата в размер на 2053, 30 лева, от които 1950 лева - платен на отпаднало основание депозит по депозитна разписка - споразумение от 10.05.2022 г. за сключване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот: Поземлен имот с кадастрален идентификатор ***, обл. София, район „Подуяне“, ул.“********, и 103,30 лева лихва за забава, начислена за периода 03.03.2023 - 18.06.2023 г. С решението на съда е отхвърлен на основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК във вр. с чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД, предявения от К. Х. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.Бяла Слатина, обл.Враца, ул.“********, за установяване, че „РИЙЛНЮХОУМ“ ЕООД, с ЕИК 206617685, със седалище и адрес на управление гр.София, 1 ж.к.“********, представлявано от М.Ц.К., в качеството му на управител, му дължи сумата от 116, 62 лв., представляваща лихва за забава за периода от 02.06.2022 до 02.02.2023 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.1 ГПК „РИЙЛНЮХОУМ“ ЕООД, с ЕИК: 206617685, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“******** да плати на К. Х. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.Бяла Слатина, обл.Враца, ул.“******** сумата от 1078 лв., представляваща направени по делото съдебно-деловодни разноски съобразно на уважената част от иска. С решение № 15998 от 22.08.2024 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 54893/2023 г. по описа на СРС , Г.О., 53 състав е допусната поправка поправка на ОФГ в решение по гр.дело № 54893/2023 г. на СРС, като вместо „РИЙЛНЮХОУМ“ ЕООД, да се чете „РИЪЛНЮХОУМ“ ЕООД.

Срещу решението на СРС, 53 с-в е постъпила въззивна жалба от „РИЪЛНЮХОУМ“ ЕООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.В. Г., с искане същото да бъде отменено в частта, с която е уважен предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец К. Х. В., чрез пълномощника си адв.К. Х. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата да бъде отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са 2 обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. С оглед релевираните в жалбата оплаквания, въззивният съд намира решението в обжалваната от ответника част за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на исковата претенция на ищеца. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

3

Спорните по делото обстоятелства, с оглед очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено с въведеното от ответника „РИЪЛНЮХОУМ“ ЕООД, гр.София, чрез неговия пълномощник възражение за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, относно необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната цялост/ в частност показанията на разпитаните по делото свидетели/, което очевидно водело до необоснованост на обжалваното решение.

Въззивният съд не споделя изложените от въззивника- ответник основни доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при събиране и ценене на доказателствения материал, довели и до нарушение на материалния закон, включително и досежно кредитиране на показанията на разпитания свидетел на ищецаЖ.Д.М. /негова съпруга/. Неоснователни са изложените от въззивника- ответник доводи за нарушение на процесуалното правило на чл.172 от ГПК при преценката на събраните по делото гласни доказателства.

По приложението на чл.172 от ГПК има непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение по гр.дело № 3244/2016 г., IV г.о. / с цитирани в него решения на ВКС , постановени по реда на чл.290 ГПК /, решение по гр.дело № 1499/2018 г ., IV г.о. и др., според която съдът е длъжен да извърши преценка за обективността на показанията на заинтересовани от изхода на делото лица и доколко поведението на свидетелите и данните по делото изключват заинтересоваността им да е повлияла на достоверността на показанията им; съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но трябва да аргументира защо ги кредитира, или защо ги отхвърля и съответно какво приема за установено по отношение на правнорелевантните факти. В процесния случай в съответствие с практиката на ВКС е процедирал и първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение. При спазване на процесуалното правило на чл.172 ГПК при преценката на събраните гласни доказателства първоинстанционният съд е отчел възможната заинтересованост на свидетеля Ж.М., като е обсъдил показанията й в тяхната взаимна връзка и с оглед на останалия доказателствен материал по делото. С оглед на което съдът не е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.172 от ГПК. От друга страна, както се посочва изрично и в постановеното решение № 159/22.02.2016 г. по т.дело № 1871/2014 г. на ТК, ІІ т.о. на ВКС, по действащото гражданско процесуално право не съществува ограничение по отношение на една или друга категория лица, които е допустимо да бъдат разпитани като свидетели, с изключение на тези, имащи качеството на страна в процеса, на съдия или на повереник на страната по същото дело. В този смисъл всяко лице, извън посочените, дори и да е заинтересовано от изхода на делото може да бъде свидетел. Не съществува спор в съдебната практика, че заинтересовани са тези лица, които имат облага от решаване на делото в полза на страната, която ги е посочила за 4 свидетел, като облагата следва да е непосредствена. Но дори и в тази хипотеза, както е прието в практиката на ВКС, съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Същото задължение има съдът и когато двама свидетели дадат противоречиви показания - да положи усилия да разкрие кой от тях казва истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им, с оглед на останалите данни по делото, мотивирано да посочи на кого от тях дава вяра и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство. Следователно с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл.172 ГПК и само това, че единият свидетел твърди противното на това, което казва другият по отношение на относими към спорното право факти и се намира в близка родствена връзка със страната, посочила го за свидетел, без съдът да е изложил мотиви защо приема, че именно този свидетел не е безпристрастен и не възпроизвежда вярно възприетите факти, не е достатъчно, за да се отрече достоверността на казаното, т.е., че то не съответства на действителността. Нещо повече съдебното решение може да бъде основано и само на показанията на лицата по чл.172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. Отделен остава въпросът, че в последователната си практика ВКС всякога е поддържал разбирането, че преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл.172 ГПК съдът може да приеме, че макар и заинтересован свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а друг свидетел, който няма данни да е заинтересован, да е възприел фактите погрешно, да не е способен да ги възпроизведе в показанията си, или да ги възпроизвежда недостоверно.