Решение № 135 от 22.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 135 гр. София , 22.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на двадесет и втори февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Въззивно гражданско дело № 20201000503982 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 4917 от 12.08.2020год., постановено по гр.д. № 16059/ 2019 год., V-ти брачен състав на Софийски градски съд, ГО, е постановил връщане на детето А. Р. С., родено на ***г. в гр. ***, Република Италия, в държавата по обичайното му местопребиваване, по молбата на неговия баща Р. А. С., роден на ***г., гражданин на Република Италия, срещу Д. А. Д., ЕГН:

**********, на основание чл. 3 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца.

Решението е обжалвано от ответницата Д. Д. с подроб ни съображения за неправилност и незаконосъобразност.

Ответните страни М. на РБ, в качеството на Централен орган по смисъла на Хагската конвенция, и молителят А. Р. С., депозират писмени отговори, с които оспорват въззивната жалба.

Представителят на С. – прокурор С., изразява становище за потвърждаване на обжалваното решение.

1

Софийски апелативен съд, след като обсъди оплакванията в жалбата във връзка с атакувания съдебен акт, намира следното:

Жалбата е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса, срещу подлежащ на въззивно обжалване ва лиден и допустим съдебен акт.

Преценявайки основателността на жалбата и като съобрази представените по делото доказателства, съставът на САС приема за установено след ното:

Производството по гр.д. № 16059/2019 год. е образувано пред Софийс ки градски съд по молба на М. на Република Бъл гария, в качеството на Централен орган по смисъла на чл.6 от Хагската кон венция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25. 10.1980г., наричана подолу „Конвенцията” или „Хагската конвенция”, като представител на Р. А. С., с искане по реда на чл.8 от Конвен цията за връщане в Италия на малолетния А. Р. С., роден на ***г. в гр.***, Република Италия, от брака между Д. А. . Д. и Р. А. С..

За да уважи подадената молба, след подробно обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, съставът на СГС е приел за установено наличието на предпоставките за искането, а именно: - че детето е имало оби чайно местопребиваване в Република Италия до задържането му от майката на територията на нашата страна, като това е станало в нарушение на уста новените в Италия правила за упражняване на родителски права – съвместно или поотделно; - молителят е упражнявал ефективно родителските права по отношение на детето по време на прехвърлянето или задържането; - молбата е подадена преди изтичане на срока по чл.12 от Хагската конвенция; - бащата не е дал съгласие за прехвърлянето или задържането на детето в Република България и в последствие не е приел прехвърлянето или задържането на де тето в Република България; - не същуствува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация; - връща нето на детето не противоречи на основните принципи на Република Бълга рия в областта на защитата на правата на човека и основните свободи; - де тето не е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се 2 вземе под внимание и неговото мнение, когато се противопоставя на връща нето. Недоказани при условията на пълно и главно доказване от страна на ответницата са изключенията по чл.13,б.„ б” от Хагската конвенция, което да обоснове извод за отказ връщането на детето в Италия поради опасност връ щането му да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация. Първо степенният съд се е позовал на изършените действия от правоохранителните органи на италианските власти, които са били инициирани от ответницата и които действия не са установили поведение на молителя, представляващо ня каква форма на заплаха за детето А.. За неустановено е прието твърде нието на последната, че в средата на м.02.2019г. е била в състояние на край на необходимост и е могла да избегне непосредствена опасност за себе си и детето, освен чрез извеждането му от държавата на обичайното му местопре биваване. За неустановено в производството е прието с незаконното извежда не на детето от Република Италия и с незаконното му задържане в Република България, какви са вредите, които Д. Д. е предотвратила за себе си или за детето, по смисъла на чл.13, ал.1 от НК на РБ, съдържащ легал на дефиниция на понятието„крайна необходимост”. Фактът, че от 02.01.19г. страните са във фактическа раздяла и имат влошени отношения, като и нали чието на висящо производство по дело за развод, не е основание съдът да при еме, че е изпълнена хипотезата на крайна необходимост, респ. да счете, че из веждането на детето А. от Република Италия и с незаконното му задър жане в Република България са деяния, с които са предотвратени някакви вре ди за него или майка му. От доказателствата по делото е прието за установе но, че властите в Италия са проявили активност по отношение защита права та и интересите на детето, и след провеждане на необходимите действия е установено, че опасенията на майката са без основания.

Оплакванията във въззивната жалба на ответницата са за липса на кате горичност в извода кога е напуснала трайно Република Италия заедно с дете то, което е относимо към преценката на въпроса дали към момента на извеж дане на детето от Италия майката е извършила нарушение на правото на уп ражняване на родителски права и дали по време на прехвърлянето или задър жането това право е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно от двамата родители. Сочи необоснованост на извода за неустановеност на крайна необходимост, обусловила „отвличането” на детето, поради необсъж 3 дане установените по делото влошени отношения между родителите, налага ните от бащата отраничения и забрани във възпитанието на детето, както и сексуално посегателство. Не е ценен в достатъчна степен изготвеният от Ди рекция „Социално подпомагане”- *** социален доклад за условията, при които детето живее в България, че се е социализирало към заобикаляща та го среда и семейство изключително чрез своята майка и връщането му в страната на предходното му местопребиваване би го поставило в неблагопри ятна ситуация. Позовава се и на допуснати от съда процесуални нарушения при кредитиране и допускане на доказателствата.

В рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК, въззивният съд намира следното:

Решението е правилно.

Съдът е сезиран с молба с правно основание чл.12, ал.1 вр. с чл.3 от Хагската конвенция, приложима в отношенията между Република България и Република Италия, за връщане на дете в държавата по обичайното му место пребиваване. Молбата е подадена по реда на чл.8 от Конвенцията от бащата Р.

А. С., и се основава на твърдението, че малолетният Ал . Р. С. е прехвърлен незаконно по смисъла на чл.3, ал.1 от Кон венцията в Република България от майката Д. А. Д..

Съгласно чл.3 от Конвенцията прехвърлянето или задържането на дете се счита за незаконно, когато е извършено в нарушение на правото на упраж няване на родителски права, регламентирано от законите на държавата, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди прех върлянето или задържането му, и по това време същото право е било ефек тивно упражнявано или би било упражнявано така, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането. В случай на незаконно прехвърляне или за държане на дете по смисъла на чл.3, чл.6 и следващите от Конвенцията е пре двидена специална процедура за съдействие на лицето, което се позовава на незаконно прехвърляне и задържане, с цел да се осигури връщане на детето в държавата по обичайното му местопребиваване. Според чл.12, ал.1 от Конвен цията, когато детето е било незаконно прехвърлено или задържано и от да тата на подаване на молбата за връщането му пред компетентен съдебен или административен орган на договарящата държава, в която се намира детето, е 4 изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на незаконното прехвърляне или задържане, съответният орган разпорежда незабавно връща не на детето. Когато сезирането с молбата е извършено извън едногодишния срок по ал.1, съдът или административният орган постановяват връщане на детето, освен ако не се установи, че то се е приспособило към новата си среда – чл.12,ал.2 от Конвенцията. Предпоставките, при които компетентният ор ган на замолената държава може да откаже връщане на детето, независимо от наличие на условията по чл.12 вр. чл.3, са посочени изрично в чл.13 на Кон венцията, като доказването им е в тежест на лицето или институцията, която се противопоставя на връщането на детето.

С оглед становищата на страните, във въззивното производство няма спор по следните релевантни за спора факти: От данните по делото по катего ричен начин се установява, че обичайното местопребиваване на малолетният А. се е намирало в Италия до извеждането му от майката от Италия кое то е станало без съгласието на бащата.

Както се посочи по-горе, за да се приеме за незаконно прехвърляне и задържане на дете по смисъла на чл.3 от Конвенцията, трябва да се прецени дали са налице кумулативните предпоставки на текста, а именно: 1/ прех върлянето да е извършено в нарушение на правото на упражняване на роди телските права, предоставено съвместно или поотделно на лице, институция или друг орган, съгласно законите на държавата по обичайното местопреби ваване на детето непосредствено преди прехвърлянето или задържането; и 2/ по време на прехвърлянето или задържането това право да е било упраж нявано ефективно съвместно или поотделно или би било упражнявано по то зи начин, ако не е било извършено прехвърлянето. За целите на Конвенцията „правото на упражняване на родителски права” включва правата, свързани с грижите за личността на детето и по-конкретно с правото да се определи местопребиваването му – чл.5. Между страните няма спор, а и на състава е служебно известно извлечението от Италианския граждански кодекс относно родителските права чл. 316 по италианското право, че родителските права върху малолетните деца се възлагат съвместно на двамата родители, с което е изпълнено условието на чл.3, ал.1,б.”а”от Конвенцията. В случая няма данни да не е било налице второто условие, а именно бащата да не е упражнявал ефективно родителските си права. Обстоятелството, че майката заедно с 5 детето е напуснала семейното жилище на 02.01.2019г. поради влошени меж ду съпрузите отношения и е заминала да живее при собствената си майка в *** не означава, че бащата не е упражнявал родителските си права. По делото е установено, че в този период той е осъществявал контакт с детето, включително ходил е в болницата, в която детето е било настанено в края на м.януари. При това положение следва да се приеме, че е налице незаконно по смисъла на Конвенцията отвличане на детето А. по смисъла на чл.3, ал.1 от Конвенцията. Въведеният от жалбоподателката спор относно точният момент за осъщественото от нея прехвърляне на детето – дали е м.февруари или м.май на същата 2019г. е без значение за целите на настоящия спор. Дали майката е извела детето в нарушение на постановената забрана от съда в Т. за експатриране на детето, постановена с решение от 10.04.2019г. е въпрос на нейна лична отговорност по правилата на италианското законода телство и не се отразява на релевантните за спора обстоятелства съгласно при ложимите в случая правила на Конвенцията. Същественото е, че това е станало без съгласието, а в случая и без знанието на другия родител. В този смисъл обсъждането на многобройните доказателства за точния момент, от който да се счита, че е извършено незаконното прехвърляне, е безпредметно. Не е изключено, да е имало такова в периода от м. февруари до м.май, 2019г., за което бащата да не знае, доколкото не се спори, че считано от м.януари, 2019г. съпругата заедно с детето е напуснала семейното жилище и се е преме стила да живее при майка си в гр.***, поради което бащата не е имал ежедневен контакт със сина си. По делото обаче има достатъчно факти, ус тановяващи присъствие на майката и детето в Италия в различни моменти в периода от м.януари до м.май, 2019г., поради което приема, че премества нето й с А. в България е станало в края на м.май, 19г.