Решение № 167 от 12.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 167 гр. Пловдив, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330104509 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133, против С. П. Н., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1200 лева – главница по Договор за кредит № ***, сключен между „Стик – кредит“ АД и ответника С. П. Н.;

644,67 лева – договорна лихва за периода 12.05.2022 г. – 12.05.2024 г., както и обезщетение за забава в размер на 447,02 лева, дължимо за периода 12.05.2024 год. – 12.12.2024 год., вземанията по който са прехвърлени на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ***, ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 30.12.2024 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 61/06.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 22339/2024 г., по описа на Районен съд – Пловдив.

В исковата молба и уточняващи молби от 27.03.2025 г. и 10.04.2025 г. се поддържа, че на *** е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между ищеца и „Стик – кредит“ АД, по силата на който е прехвърлено вземането срещу ответника по Договор за потребителски кредит № ***, индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия. Излагат се твърдения за уведомяване на длъжника за извършената цесия, като нарочно уведомление е приложено и към исковата молба. Твърди се, че на 12.05.2022 г.

1 между „Стик – кредит“ АД и ответника С. Н. е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по който ответникът е получил заемни средства в размер на 1200 лева. По силата на посочения договор Н. се задължил да върне заемната сума, ведно с договорената лихва, в срок до 12.05.2024 г. на 24 месечни вноски, всяка в размер на 174,48 лева, при уговорен фиксиран лихвен процент – 36 % и ГПР – 42,58 %. Ответникът не представил обезпечение, поради което по договора за кредит била начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение. В ГПР по договора не било включено като разход вземането за неустойка. Задълженията по договора за кредит не били изпълнени в срок от длъжника – ответник, поради което се претендира обезщетение за забава в размер на 447,02 лева. Твърди се, че ответникът не е извършвал плащания към „АПС Бета България“ ЕООД след подписването на договора за цесия, с който е прехвърлено процесното вземане, нито са извършвани доброволни плащания от Н. преди цесията. За събиране на претендираните вземания ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 22339/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив. По делото била издадена Заповед № 61/06.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и се обосновава правен интерес от предявяване на настоящите искове.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 22339 по описа за 2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, образувано по депозирано от „АПС Бета България ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 61 от 06.01.2025 г.

Издадената заповед е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ГПК, предвид което заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното, така предявените искове са допустими.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л.610/, се установява, че между страните възникнало облигаторно правоотношение, по силата на което Стик кредит АД, като кредитор е предоставило в заем на ищеца парична сума в размер на 1200 лева, при ГЛП от 36 % и ГПР от 42.58 %. при обща дължима сума – 1844.77 лева, която следвало да се изплати на 24 месечни вноски. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е 2 предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят, съгласно чл. 20 от Общите условия, следва да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на поС.ен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира процесните суми: съобразно представените Договор за продажба и прехвърляне на вземания от ***, сключен между Стик кредит АД, като цедент и АПС Бета България ЕООД, като цесионер /л.35-42/ и извадка Приложение № 1 към него /л.44-гръб/ именно ищецът „АПС Бета България“ ЕООД е титуляр на процесните вземания. Представено е и пълномощно /л.43/ видно от което цедентът упълномощава цесионера да изпраща писмени уведомления за извършената цесия на длъжника. По делото е приложено и уведомление за извършена цесия. Съдът счита за нужно да посочи, че не е налице пречка от процесуално или материалноправно естество, длъжникът да бъде уведомен за осъществената цесия в хода на процеса с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея (изрично в тази връзка - Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС; Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/ 2015г., на ВКС, т.к., II- ро отд.).

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Стик кредит" ООД (първоначален кредитор) като заемодател и С.

Н. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съдът намира, обаче, че така сключеният договор за кредит се явява 3 недействителен на основание чл. 22 ЗПК, за което съдът следи служебно, предвид обстоятелството, че ответникът има качеството на потребител.

По отношение задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице установена съдебна практика /Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. № 3686 по описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика , както и може да приеме една клауза за нищожна дори на основание, на което страната не се е позовала /така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B. E. SA срещу J. C./.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. чл. 23 ЗПК/.

Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит № *** и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като разхода за неустойка неправилно не е взет предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

4

Съдът намира регламентирана в чл.27, ал.1 от договора клаузата за неустойка за недействителна. Уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към поръчителя - да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на поС.ен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя., респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора досежно ГПР, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Разпечатката съдържа 29 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ce612891-7364-48f2-b2a7-f8a4a5bbca7a