Решение № 673 от 10.03.2026, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 673

Русе, 10.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Русе - I КАСАЦИОНЕН състав, в съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател:

РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

Членове:

ГАЛЕНА ДЯКОВА

ХРИСТО МОНЕВ

При секретар СВЕЖА БЪЛГАРИНОВА като разгледа докладваното от съдия ГАЛЕНА ДЯКОВА канд № 20257200600773 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция "Пътна инфраструктура", чрез процесуалния представител юрисконсулт З. С., срещу решение № 290/01.07.2025 г. по а.н.д. № 769/2025 г. на Районен съд - Русе, с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от Агенция "Пътна инфраструктура" и същата агенция е осъдена да заплати на „ИС Комерс“ ЕООД сумата от 125 лева - деловодни разноски. С електронния фиш, за нарушение по чл. 102, ал. 2 от ЗДвП и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 вр. чл. 179, ал. 3б от същия закон, на „ИС Комерс“ ЕООД, е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Прави алтернативно искане делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. Касаторът претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от ответника по касация.

Постъпила е и частна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез юрисконсулт З. С., против определение № 675/16.10.2025 г. по АНД № 769/2025 г. по описа на РС – Русе, с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото решение № 290/01.07.2025 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението. Частната жалба е обоснована с твърдението, че РС – Русе неправилно е присъдил разноски, извършени за нощувка, които са извън обхвата на дължимите съдебни разноски по чл. 78, ал. 1 от ГПК. Иска се отмяна на определението и уважаване на искането за изменение на решението на РРС в частта за разноските.

Ответникът по касационната жалба – „ИС Комерс“ ЕООД, не се представлява и не взема становище.

По касационната жалба:

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 09.12.2021 г. в 09:40 часа, товарен автомобил Мерцедес с рег. № [рег. номер], собственост на „ИС

Комерс” ЕООД, е бил регистриран да се движи по път I – 5 км 25+914, в района до [населено място], който път бил включен в обхвата на платената пътна мрежа. Горното било установено със стационарната камера, поставена на пътния участък, която генерирала дата и час върху снимковия материал. В неустановен по делото момент и начин, както и от неустановена система или лице, била направена справка със свидетелството за регистрация на автомобила и бил установен неговия собственик и ползвател. Направена била и справка за подадени ТОЛ декларации и след като било установено, че за процесния курс/маршрут не са подадени такива, бил издаден обжалвания електронен фиш с № **********, в който било посочено, че с процесното ППС, собственост на „ИС Комерс” ЕООД, представлявано от Х. Д., е осъществено нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП, за което на основание чл.187а, ал. 2, т.3 вр. чл.179 ал.3б от същия закон, на дружеството била наложена имуществена санкция в размер [рег. номер]. Електронният фиш бил изпратен на 02.04.2025 г. на представителя на санкционираното дружество – собственик на МПС, т.е. повече от три години и четири месеца по-късно.

С оглед на установените фактически констатации, районният съд приел от правна страна, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмяната на електронния фиш. Контролираната инстанция е изложила подробни съображения за това, че ЕФ се явява незаконосъобразен и необоснован и подлежи на отмяна. След анализ на събраните по делото доказателства, съдът е счел, че наказващият орган не е доказал извършването на вмененото нарушение, във връзка с което е ангажирана административнонаказателната отговорност на „ИС Комерс” ЕООД. На тези основания районният съд отменил оспорения пред него ЕФ.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на ТОЛ таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т. 46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл. 49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл. 2, ал. 1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл. 27, ал. 2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Разпечатката съдържа 29 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ce5ef1b8-79a7-42f3-94e6-4203c43c22df