Решение № 60 от 26.02.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. София, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева при участието на секретаря Ина Г. Андонова като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002901596 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА, БУЛСТАТ 000083626, против решение № 240/17.07.2023 г. по в.т.д. № 132/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 600/29.12.2022 г. по т.д. № 329/2022 г. на Окръжен съд – Варна, в обжалваната част, настоящият касатор е осъден да заплати на ищеца “ДАРИ 007” ЕООД, ЕИК 201793410, сумата от 26 413,20 лева, представляваща неустойка по чл. 18, ал. 5 от договор за наем № 62 от 16.05.2017 г., сключен между наемодателя ТУ – Варна и наемателя “ДАРИ 007” ЕООД, и формирана от сбора на месечните наемни възнаграждения за периода от 16.05.2022 г. до 16.05.2027 г. (60 месеца), както и направените по делото разноски.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни 1 основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че уговорената в чл. 18, ал. 5 от договора неустойка е компенсаторна и се дължи от наемодателя при неизпълнение на задълженията му да се въздържа от действия по прекратяване на договора на непредвидено в него основание, съответно да го изземе самоволно. Сочи се, че в случая лишаването на наемодателя от права върху процесния имот е причината за прекратяването на договора с ищеца.

Уточнява се, че след като договорът за безвъзмездно ползване на имота е прекратен от държавата, без да е налице виновно поведение от страна на ТУ – Варна, не е възможно процесният договор за наем да продължи да действа, доколкото наемодателят няма никакви права върху имота, включително и право да го отдава под наем. Акцентира се, че наемателят ищец е бил неизправната страна по съглашението, тъй като е ползвал имота не по предназначението му – за паркинг, а е изградил в него обект, представляващ автомивка. Счита се, че поради това е било налице основание за прекратяване на договора за наем по чл. 18, ал. 1, т. 2, предл. 1 от същия. Оспорва се като необоснован изводът на въззивния съд, че наемодателят е дал съгласие за изграждане на автомивката, тъй като това не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Релевира се, че макар да е имало искане от страна на наемателя, помощник-ректорът на университета е положил резолюция, че това следва да стане съгласно договора за наем, предвиждащ в чл. 8, ал. 1, т. 3 преустройствата в имота да се извършват само с нотариално заверено съгласие на наемодателя, каквото не е налице в случая. Навеждат се доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и не е обосновал решението си на установените от него факти и на закона.

Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявения осъдителен иск, както и присъждане на направените разноски за трите инстанции.

Ответникът по касация “ДАРИ 007” ЕООД оспорва касационната жалба като неоснователна.

Третото лице – помагач Държавата, чрез министъра на финансите, счита, че делото следва да бъде прекратено по отношение на него, поради липса на правен интерес за конституирането му. Изразява становище за основателност на подадената касационна жалба. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск по чл. 92 ЗЗД.

2

С определение № 927/12.04.2024 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос “за задължението на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона”.

В проведеното открито съдебно заседание ответникът по касация поддържа изложените доводи в отговора на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила решението на Апелативен съд – Варна, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Третото лице помагач излага аргументи, че по процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивният съд не е изследвал всички доводи на страните. Моли делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд, а ако бъде разгледано от ВКС по същество – да бъде отхвърлен предявеният иск.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявения от “ДАРИ 007” ЕООД против ТУ – Варна осъдителен иск, е приел, че страните не спорят относно сключването на договор № 62/16.05.2017 г., по силата на който е отдаден под наем недвижим имот – частна държавна собственост, предоставен за безвъзмездно ползване на ответното висше учебно заведение с договор № 161-Н от 29.09.2011 г.

Отбелязал е, че не е спорно, че месец след сключването на наемния договор с молба с вх. № 3482/16.06.2017 г. наемателят “ДАРИ 007” ЕООД е заявил искане пред наемодателя ТУ – Варна за предоставяне на разрешение за поставяне в имота на временна конструкция за автомивка, както и че молбата е резолирана положително от зам. ректор. След получаване на разрешението наемателят е започнал реализация на проекта, като за целта се е снабдил със съответни разрешения за строеж, сключил е договори за електроснабдяването и водоснабдяването на имота. Строителните работи са извършени в периода м.

3 юли 2017 г. – м. август 2018 г., като на 05.09.2018 г. е издаден констативен протокол № 00551 ПР-565, че необходимите възстановителни работи са цялостно завършени и качествено изпълнени в срок. Обсъдил е, че междувременно по сигнал на гражданин областната управа е започнала проверка за състоянието на имота и начина на неговото стопанисване, изисквайки съответните обяснения и действия от страна на Техническия университет, довели като краен резултат до прекратяване на договор № 161-Н от 29.09.2011 г., както и до изявление от страна на ТУ – Варна, че, считано от 04.03.2022 г., няма права върху имота - предмет на договора за наем и съответно няма качеството наемодател. Стигнало се е до изземването на имота и предаването му на Областна администрация, за което е бил съставен приемо-предавателен протокол от 10.05.2022 г.

Апелативният съд е счел, че клаузата на чл. 18, ал. 5 от процесния договор за наем изисква прекратяване на договор по начин, различен от уговорения между страните. Тълкувал е съдържанието на този критерий, като го е съобразил с предвидените основания за прекратяване – поради неизправност на наемателя (чл. 18, ал. 2) и упражняване правото на наемодателя на отменина (чл. 18, ал. 3). Преценил е, че неустоечнака клауза намира приложение във всички останали случаи, извън горепосочените хипотези. Добавил е, че понятието “изземване” има за адресат предаденото държание на земята и оборудването в нея от наемодателя на наемателя, а в този контекст характеристиката “самоволно” се отнася до едностранно преустановяване на тяхното държане, за което липсва обратен протокол за предаваните им от наемателя на наемодателя. Съобразил е, че от събраните по делото доказателства, като причина за прекратяването на договорната връзка се установява прекратяване ползването на същия, което е било предоставено на наемодателя от областния управител на Варна. Установява се по делото, че предаването на държането на имота от наемодателя на наемателя е надлежно удостоверено; оборудването на имота е осъществено в етапа на наемното ползване на имота и за него не е съставян протокол за предаването му между страните по договора; изземването на имота и на оборудването в него е удостоверено с подписания между наемодателя и Областна управа приемопредавателен протокол, в присъствие на представител на наемателя. При така установените по делото факти решаващият състав е направил извод, че в случая изземването на земята и оборудването е осъществено едностранно от 4 наемодателя и носи характеристиката “самоволно”, поради което предявеният иск за заплащане на неустойка по чл. 18, ал. 5 от процесния договор е основателен. Приел е, че с оглед стойността на последната издадена и платена фактура за наем от 440,22 лева, дължимата неустойка е в размер на 26 413,20 лева.

Въззивната инстанция е преценила като ирелевантни въпросите, отнасящи се до валидността на правоотношението между Технически университет и Областната управа, тъй като те не са противопоставими на фактическия и правен контекст на облигационното правоотношение между наемодателя и наемателя, основано на неустоечната отговорност по горецитираната разпоредба. За неотносими са приети и доводите на третото лице - помагач за прекратяване на наемния договор в хипотезата на чл. 18, ал.

1, т. 3 от него поради използване на имота за различно от уговореното предназначение, доколкото, макар и собственик на имота, държавата не е страна по процесното съглашение, поради което не може да упражнява права по него, в това число за развалянето или прекратяването му в която и да е от договорените в него хипотези. Въззивният съд е приел, че в контекста на релевантните факти относно вложенията, извършени от наемателя в процесния паркинг – изграждането на автомивка и нейното оборудване, ведно с изградената към нея инфрастуктура, местоположението на имота, дългосрочния характер на договора и уговорената наемна цена, подпомагащата ответника страна, повдигнала спор за прекомерност на неустойката, не е ангажирала доказателства за установяване на нейната прекомерност и направеното възражение е неоснователно. Относно оплакването за недопустимост на привличането на държавата като подпомагаща страна въззивният съд е преценил, че е налице правен интерес за това, а изложените доводи са относими към основателността на (евентуален) бъдещ иск за вреди от прекратяването на договор № 161-Н(И)/29.09.2011 г., с който на ответника е било предоставено безвъзмездно управлението на недвижимия имот - частна държавна собственост, но не и към допустимостта на самото привличане.

По тези мотиви апелативният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и е уважил предявеният осъдителен иск по чл. 92 ЗЗД.

5

По правния въпрос, обусловил достъп до касационна проверка:

Отговорът на процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивния съд се съдържа в задължителните постановки на Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, доразвити с константната практика на касацията - решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 209/20.02.2018 г. по т.д. № 1096/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., и др. Приема се, че непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд като втора инстанция по същество е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.