Акт № 1636 от 02.11.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1636 гр. Плевен, 02.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Ана Ив. И. при участието на секретаря Росица Ив. Цанова като разгледа докладваното от Ана Ив. И. Гражданско дело № 20264430101580 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по повод на предявени от И. М.

***, ЕГН: **********, с постоянен адрес ***, *** срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: ****, управители *** искове с правно основание: чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване за недействителен сключения между страните Договор за потребителски кредит Профи Кредит № *****, сключен на 30.04.2024 г. и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 139,46 евро /след направено изменение на иска/, представляваща недължимо платена сума по процесния договор за паричен заем, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане

Излага се в обстоятелствената част на ИМ, че между страните по делото е сключен ***, сключен на 30.04.2024 г., по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем в размер на 600.00 лв., по който договор са предоставени допълнителни услуги. Твърди се, че ищецът е изпълнил всички задължения по договора за кредит- Излага се, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Счита се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за заем следва да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Твърди се, че в процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран. Излага се, че в ГПР се включват освен дължимата 1 възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи, които не са включени в ГПР. Твърди се, че ако са били включени в ГПР, то той би надхвърлял многократно предвидения размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който не следва да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерски съвет на РБ. Излага се, че възнаграждението за предоставяне на допълнителните услуги е уговорено като допълнително задължение по договора за кредит.

Сочи се, че дължимото в тази връзка възнаграждение, е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, като липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се включва в ГПР, както и изобщо кои разходи са взети предвид при определянето му, е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че ГПР имало единствено цифрово изражение, което било незаконосъобразно, без да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. Счита се, че несъобразяването на договора с изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК представлявало самостоятелно основание по чл. 22 от ЗПК за неговата недействителност. Твърди се, че по своето същество допълнителните услуги представлявали скрито възнаграждение за кредитора, като тези услуги представлявали разход за ползването на предоставената сума без да е ясно дали ще се ползват от потребителя. Излага се, че така те представляват допълнително възнаграждение, което е уговорено по начин, целящ да се заобиколи ограничението на чл.19, ал.4 ГПК. Сочи се, че допълнителните услуги по кредита целели единствено да се кумулират със задължението (вкл. са предвидени като размер от погасителните вноски), което от своя страна противоречало на принципа на добросъвестността. Твърди се, че съгласно чл.

10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК установявала забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Излага се, че предоставянето на допълнителната услуга не е уговорено индивидуално и представлявало стандартна клауза в договора, което от своя страна водело до неравноправност на клаузата. Счита се, че процесния договор е недействителен, тъй като противоречи на чл. чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК тъй като не съдържа информация относно начина на формиране на ГПР, а същият бил посочен единствено като процент. Сочи се, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не давала възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

Поради изложеното счита, че заемателят дължи връщане по договора само на получената сума за главница, като всичко над чистата стойност на получената сума (главницата) е платено при изначална липса на основание с оглед 2 недействителността на договора, поради което подлежало на връщане.Поради изложеното моли съда да уважи предявения иск и да му присъди разноски.

В проведеното по делото о.с.з. процесуалния представител на ищеца моли съда да уважи предявените искове и да му присъди разноски. Счита, че претендиранато от ответника юрисконсултско възнаграждение е прекомерно.

В дадения от съда срок ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Не отрича факта, че между него и ищецът е сключен процесния договор за потребителски кредит, както и, че ищецът е заплатил над него сумата от 25,00 евро. Счита, че процесния договор е действителен. Твърди, че в процесният договор за кредит всички императивни изисквания са спазени, за което развИ. подробни съображения. Оспорва твърдението на ищеца, че действителният ГПР е в различен размер от посочения. Твърди, че с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приемело за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово- допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Твърди, че в процесния договор се съдържа приложимият лихвен процент по кредита, който е фиксиран и не противоречи на добрите нрави. Излага, че в чл.10, ал.2 ЗЗД се съдържа забрана да се уговарят лихви в по голям размер от определения от МС, но че не съществува постановление, в което да определи максимален размер на възнаградителната лихва, за което развИ. съображения. Сочи и, че договорът има характеристиките на търговска сделка за кредитора по него /чл. 286 ТЗ/, което обстоятелство обосновавало приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за другата страна /чл. 287 ТЗ/. Твърди, че в разпоредбата на чл. 430, ал.2 от ТЗ било предвидено, че кредитополучателят плащал лихва по кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с добрите нрави, каквото ограничаване било изрично посочено в други разпоредби на ТЗ. Счита, че при този тип сделки следва да се изследва логиката на отношенията между страните, действащият пазар на така наречените „бързи кредит" и мотивите за законодателните изменения в ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014 г., за да отговори на въпроса коя е границата на добрите нрави при така оформените обществени условия. Излага, че задължението за плащане на възнаградителна лихва по отпуснатия кредит следва от закона, тъй като договорите за потребителски кредит били по правило възмездни. Сочи, че че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Твърди и, че, тъй като лихвеният процент бил фиксиран, не е било необходимо изготвянето на методика за определянето му. Твърди, че ГПР е фиксиран, неизменен. Излага, че въпросът дали възнаграждението за закупените допълнителни услуги следва да се включи в ГПР или не, е правен въпрос. Сочи, че в чл. 5 от ОУ, представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено било посочено как е изчислен ГПР, като изрично било посочено, че при изчисляването му са взети предвид общите положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените допълнителни допускания съгласно ЗПК. Твърди, че в ЗПК лимитивно и изчерпателно били предвидени основанията за 3 недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могли да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително. Излага, че в чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти законната лихва, който не установява забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. Сочи, че в случая при сключването на процесния договор тези изисквания били спазени. Счита, че дори и да се приеме за вярно, че възнаграждението за допълнителните услуги следва да се включи в ГПР, с което размерът на същото ще се увеличи над законово- допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Счита за неправилно разбирането, че с уговарянето на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като възнаграждението по същите представлявало скрит разход за кредитора, за което развИ. пространни съображения. Твърди, че съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж" от ДиректИ. 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит, като се посочват всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

Счита, че неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е налице, не може да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит.

Твърди, че целта за информираност на потребителя била спазена и той бил наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по силата на договора за кредит, които формирали общия размер на разходите за потребителя по смисъла на чл.3, буква „ж“ от ДиректИ.

2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент на разходите. Излага и, че потребителят бил наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат за него за услугата Фаст и за услугата Флекси, но е преценил, че иска да получи приоритетно разглеждане, както и да има възможност да отлага плащането на вноски, да плаща вноски в намален размер и да може да променя падежната си дата. Твърди, че според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент на разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от ДиректИ. 93/13/ЕИО. Сочи, че ГПР по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя не се включвали такИ. за допълнителни услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не било условие за получаване на кредита. Твърди, че дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на годишния процент на разходите, то не било толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор. Излага, че съобразно чл. 23 от ДиректИ. 2008/48/ЕО държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети 4 съгласно настоящата директИ., и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като предвидените санкции следва да бъдели ефективни, пропорционални и възпиращи. Сочи, че в българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в които една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде обявена само тя за недействителна, като се запази останалата част от договора, който да е действителен сам по себе си, без тази клауза. Счита че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителни услуги, чието закупуване не е условие за предоставяне на кредита, не следва да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит. Поради изложеното моли съда да отхвърли предявения иск. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК ще моли съда да определите адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, съобразявайки възприетото в Решения на Съда на ЕС (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO).

Разпечатката съдържа 18 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ce55b64f-728f-45e2-ae21-282284f32e79