Решение № 1142 от 13.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1142 гр. Пловдив, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330101207 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. Д. К. против „Би Енд Джи Кредит“ ООД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит от ** г., сключен между страните, е нищожен, и с правно основание чл.

55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит от ** г., сключен между страните.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който ищецът е получил сумата в размер на 1300 лева. В чл. 9 от договора била предвидена такса за бързо разглеждане в размер на 718,08 лева и такса за динамично плащане в размер на 1077,12 лева. Възразява се, че договорът за кредит е недействителен, доколкото посочените такси не били включени в ГПР като разход по кредита. По този начин, според ищеца, се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като по съществото си посочените такси представлявали скрита лихва. Поради изложеното се предявяват исковите претенции и се претендират разноски в производството.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Би Енд Джи Кредит“ ООД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявените претенции. Посочва се, че клаузите на чл. 9, ал.1 и ал. 2 от договора отговаряли на принципа на добросъвестност, респ. не противоречали на добрите нрави. Посочените такси не били задължително условие за сключване на договора, поради което не представлявали разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР. Ищецът сам избрал да отбележи допълнителните услуги, без да има задължение да ги ползва. Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за кредит № **/** г., по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 1300,00 лева при ГЛП в размер на 39,03 % и ГПР в размер на 46,94 %. Съгласно чл. 9 от договора за кредит, ищецът дължал заплащане на сума за бързо разглеждане на искането за кредит в размер на 718,08 лева – разсрочено, към всяка вноска, и сума за динамично плащане по кредита в размер на 1077,12 лева – разсрочено, към всяка вноска.

По делото е постъпила справка за извършени плащания, съставена от ответното дружество, от която се установява, че общо платената сума по договора възлиза на 436,00 лева, от която сумата в размер на 128,50 лева за главница, 0,09 лева за законна лихва, 82,50 лева за договорна лихва, 134,64 лева – сума за погасяване на таксата за динамично плащане, и 90,27 лева – сума за погасяване на таксата за бързо разглеждане. Посоченото в постъпилата справка се потвърждава и от писмо от ЦКР към БНП, прието по делото, от което се установява, че по договора за кредит е предоставена сумата в размер на 1300,00 лева, като дължимата главница към настоящия момент възлиза на сумата в размер на 1171,50 лева (колкото и по справката от ответника).

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

2

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузите за заплащане на допълнителни такси. Посочените разпоредби от договора, възлагат в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. допълнителни услуги към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал.

4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за допълнителни услуги. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземанията за допълнителни услуги на практика представляват скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР н а ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с 3 договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не са включени дължимите суми за допълнителни услуги.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Несъответното в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза на 1300 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е почти три пъти по-голяма – 3483,20 лева.

С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Поради изложеното предявеният установителен иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

4

Съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай несъмнено се установи, че предоставената главница по договора за потребителски кредит възлиза на сумата в размер на 1300 лева, а заплатената сума по договора – на 436,00 лева. Поради изложеното липсва разлика над главницата по договора, която следва да бъде върната на ищеца.

Изложеното обуславя неоснователност на предявения осъдителен иск, с оглед на което същият следва да бъде отхвърлен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК имат и двете страни.

Доказателства за извършени разноски от ищеца са представени за заплатена държавна такса в размер на 189,33 лева, от която сумата в размер на 50,00 лева по осъдителния иск и сумата в размер на 139,33 лева по установителния иск. Предвид изхода на спора, в полза на ищеца следва да бъде присъдена единствено последната сума, доколкото единствено установителният иск се уважава. Същата възлиза на сумата в размер на 71,24 евро.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца К. – ЕАД „Е. И.“.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от 5 цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно съдебно заседание, в което единствено е изслушано заключение на вещо лице, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД „Е. И.“следва да се определи възнаграждение в размер от 480,00 лева с ДДС. Предвид изхода на спора, в полза на същата следва да се присъди половината от посочената сума, доколкото се уважава единствено предявеният установителен иск, а именно: 240,00 лева (равняващи се на 122,71 евро).