Решение № 448 от 14.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 448 гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Веска Райчева

Геника Михайлова при участието на секретаря Кристина Орл. Цветкова като разгледа докладваното от Геника Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002102342 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 33/10.01.2024 г. по гр.д. № 242/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Л. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл.

20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, ведно със законните лихви от 22.12.2020 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер 350 000 лв., и е определена отговорността на Прокуратурата по чл. 78, ал. 1 ГПК.

Решението е допуснато до касационно обжалване за проверка за правилност по въпросите за онези конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за мотиви, с които съдът е длъжен да обоснове справедливия му размер.

По въпросите, на които следва да се отговори в аспекта на касационните основания:

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд за обезщетението за неимуществени вреди на увреденото лице от незаконно обвинение се прилагат т. 11 ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. и ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС, които имат задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а практиката на Върховния касационен съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ доразвива нормативното тълкуване с тях. Постановлението изяснява, че понятието „справедливост” по чл. 52 от ЗЗД не е 1 абстрактно, а е свързано с преценката на редица обективно проявени обстоятелства, които се намират в пряка или косвена връзка с непозволеното увреждане и се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Казуалната практика на Върховния касационен съд пояснява, че макар отговорността на държавата в обективните състави по чл. 2 ЗОДОВ да е обективна, по правната си природа тя е с деликтен характер. При нея се обезщетението се дължи за накърняването на неимуществените блага, защитени от Конституцията и КПЧОС чест, достойнство, добро име, лична свобода и неприкосновеност, неприкосновеност на личния и семейния живот и т.нат, които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление. Поради това релевантни обстоятелства за определяне на обезщетението са: тежестта на престъплението, в извършването на което увреденото лице е било незаконно обвинение; дали обвинението е било за едно или за няколко престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан за част от обвиненията, а за други е осъден или наказателното производство е прекратено на основание без връзка със законността на обвинението – напр. давност, амнистия, декриминализиране на деянието; обща продължителност на наказателното производство; взетата мярка за неотклонение, нейният вид и интензитет и има ли наложени други мерки за процесуална принуда, като съдът е длъжен да изясни по какъв начин всичко това се е отразило на обвинения – има ли влошаване на здравословното му състояние, от какъв вид и в каква степен, неговите преживявания от наказателната репресия, и изобщо – цялостното отражение на незаконното наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Приема се, че по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата е процесуален субституент на държавата по спорното вземане (ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк.д. № 5/2013 г. ОСГК на ВКС). Приема се също, че Прокуратурата е надлежен ответник и за обезщетението, което се дължи за всяка упражнена държавна принуда във връзка с обвинението, макар да е от органи в системата на изпълнителната власт – напр. по използваните специални разузнавателни средства, полицейски арест, претърсване и изземване. Дори да са на органи, които не са правосъдни, а действията да са съответствали на предвиденото в закона, незаконността им произтича от незаконността на обвинението, като държавата дължи обезщетение за всички вреди с пряка или косвена връзка с обвинението (чл. 7 от Конституцията).

Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално – за всички вреди във връзка с незаконното обвинение, включително от мерките за неотклонение и наложените други на процесуална принуда по наказателното дело, а при заявено и установено основание на иска и по чл.

2б ЗОДОВ – за вредите от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. За да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, е необходимо в мотивите на решението: 1) да приложи критериите за бавно правосъдие, примерно изброени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и произтичащи от практиката на ЕСПЧ – фактическа и правна сложност на наказателното дело, поведението на правозащитните органи и поведението на носителя на правото и на неговия адвокат, за да установи допуснатото нарушение, и 2) да изясни в каква степен незаконно обвиненото лице се е обезпокоило, че твърде дълго е в положение на несигурност за съдбата си, и в каква степен е изгубило доверие в правозащитните органи, като прилага и опитните правила – решение на ЕСПЧ по дело „Димитров и Хамънов срещу България“ по жалби № 48059/06 и № 2708/06 и цитираните в него. Когато в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е включен довод, че и правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС е било нарушено, дългата продължителност на наказателното производство се преценява наред с другите конкретно проявени обективни обстоятелства във 2 връзка с незаконното обвинение, които налагат по-висок размер на обезщетението. В този случай съдът няма задължение детайлно да изследва критериите за „бавно правосъдие“. Физическите и душевните болки, страдания и неудобства от незаконното обвинение не могат да се разграничат с точно парично остойностяване от понесените от неоснователно приложените мерки на процесуална принуда, нито от онези от дългата продължителност на наказателното производство.

Всички имат за първопричина незаконното обвинение и проявяват общ противоправен резултат. Не е възможно и необходимо в решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът поотделно да ги остойностява, но когато дава защита и на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, е необходимо да посочи кои релевантни обстоятелства имат по-голяма относителна тежест за определеното общо/глобално обезщетение. В мотивите на решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът е длъжен да посочи конкретните установени обстоятелства в пряка или косвена връзка с обвинението и да изясни тяхното значение за определения по справедливост размер на обезщетението. Ориентир е и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението е в пари, но няма репариращ характер – накърнените неимуществени права от незаконното обвинение са невъзстановими, но обезщетението не трябва неоснователно да обогатява увреденото лице.

По касационните жалби:

Правилно въззивният съд е приел за доказан по основание предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищцата Д. Л. М. в престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК. С присъда по нохд № 14787/2014 г. на Софийски районен съд, влязла в сила на 13.07.2017 г., ищцата е призната за невиновна и оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК – за това, че в периода 18.01.2008 г. - 17.04.2008 г. в съучастие като помагач с И. М. Т. – Я. (друг помагач) и П. И. Д. (извършител), спомогнала да бъде вписан договор за покупко-продажба с продавач Столична община, представлявана от кмета Б. Б. и купувач „СвидаС“ ЕООД, вписан в Службата по вписванията, и съдействала за снабдяване с констативен нотариален акт, като по този начин умишлено е улеснила извършване на престъпление от П. И. Д., който през същото време с цел да набави за себе си имотна облага и възбудил заблуждение у Е. Д.

Димитров, че ще продаде на „Медикет“ АД описания в присъдата недвижим имот в [населено място],[жк]от 14 063 кв.м., и с това причинил имотна вреда на „Симеон – 2“ ООД от 5 000 000 евро, като вредата е в особено голям размер и представлява особено тежък случай. Въззивният съд е зачел задължителната сила на присъдата (чл. 300 ГПК) и е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са с връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне на обезщетението.

В решението правилно е прието, че държавата дължи обезщетение, а по предявения иск Прокуратурата е неин процесуален субституент, и за неимуществените вреди от полицейския арест, претърсването и изземването на вещи от работното място, дома и личния автомобил на ищцата от 20.05.2008 г. Макар да са били извършени от полицейски служители на 06-то РПУ-МВРСофия и да са били одобрени от съда, респ. 24-часовото задържане - продължено от Прокуратурата за 72 часа, те също са незаконни. Ползвани са за обвинението, незаконността на което е установена с влязлата в сила присъда. Правилно е приетото, че по сходни съображения държавата дължи обезщетение и за използваните спрямо ищцата специални разузнавателни средства – така пледоарията на прокурора в откритото съдебно заседание от 14.07.2016 г. по нохд № 14787/2014 г. на СРС, като обезщетението следва да се определи в глобален размер, включително за засегнатите неимуществени блага от взетата мярка „парична гаранция 5 000 лв.“ и наложената забрана за 3 напускане на страната. Основателно е обаче оплакването в касационната жалба на ищцата, че в решението не са обсъдени някои твърдения в исковата молба, които могат да се свържат с отговорността на държавата и ако са доказани, предполагат обезщетението да се определи в повисок размер, включително защото са за поредица актове на полицейските служители, предприети спрямо ищцата в краткия период от 20.05.2008 г. до 21.05.2008 г., а именно: че арестът от 20.05.2018 г. е бил показен, в присъствието на снимащи журналисти, извършен е бил от 10 полицейски служители, които без необходимост са й поставили белезници, и са извършили претърсване и изземване на работното й място пред колеги, след това – в дома й пред семейството, като през 72-часовото задържане в следствения арест ищцата е била подложена на нечовешко и унизително отношение – не й е позволявано да приема необходимите й медикаменти и да отиде до тоалетната, оставена е била без храна и вода, принудена е била да спи на циментов под, била е разпитвана през нощта, отказана й е адвокатска защита, а наблюдаващият прокурор е направил изявления пред журналисти, в които е представял ищцата за виновна. Оплакванията за това, че първостепенният съд не се е произнесъл по тези твърдения ищцата/сега касатор е направила и във въззивната си жалба. Въззивният съд е бил длъжен, но също е спестил мотиви, дали твърденията са верни. Основателно е оплакването в касационната жалба на ищцата, че чл. 269, изр. 2 ГПК е нарушен.

Въззивният съд правилно е приел, че с постановление от 06.12.2013 г., ищцата е привлечена като обвиняема и за престъпление по чл. 319, пр. 1 НК – за това, че на 18.04.2008 г. е унищожила чужд документ – нотариален акт № 118, т. 9, нот.д. № 1610/1965 г. на I-ви нотариус при СНС, собственост на СРС, с цел да набави за себе си имотна облага. Образуваното друго нохд № 462/2014 г. на СРС е прекратено поради изтекла абсолютна давност с определение, влязло в сила на 25.05.2018 г. Основателни са оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата, че в решението не е обсъдено това, че по едно и също време ищцата е обвинена в повече престъпления, като за едното е оправдана, а за другото наказателното производство е прекратено поради давност.