Решение № 293 от 20.07.2022, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 293 гр. Велико Търново, 20.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Ирена Колева

Любка Милкова при участието на секретаря Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело № 20214100500981 по описа за 2021 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. В. Д., EГН **********, с адрес град Г. О., ул.“С.

М.“ № .., чрез пълномощник – адвокат Н. К., против Решение № 403/08.10.2021г. по гр.дело № 457/2021 г. по описа на Районен съд-Горна Оряховица, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по предявени от А. П. Т. срещу Д. искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, като е уважил същите. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съдебен акт е неправилен. Излага, че същият е постановен при допуснати от съда съществени процесуални нарушения при събиране на доказателствата, довело до погрешни правни изводи. Намира за неправилни изводите на съда за съществуването на твърдяното в ИМ заемно правоотношение между страните, доколкото се е позовал на недопустими свидетелски показания и е приел за неотносими събраните годишни данъчни декларации на ищеца, в които не фигурирало деклариране на паричен заем. Поради това прави искане за отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени. Претендира разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна – А. П. Т., ЕГН **********, с адрес град Г. О., ул.“Л.“ № ., чрез пълномощника си – адвокат О. Н., е депозирала отговор, в който е заела становище за неоснователност на въззивната жалба и наведените в нея оплаквания.

Излага, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли за потвърждаването му. Претендира разноски за въззивното производство съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

В хода на проведеното съдебно заседание страните, чрез своите процесуални 1 представители по пълномощие, поддържат изложените във въззивната жалба, респ. в отговора й, позиции по спора. Поддържат претенциите си за разноски. Въззивникът прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение и моли за намаляването му, в случай, че подадената от него жалба не бъде уважена.

За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното:

Производството пред районния съд е било образувано по искова молба на А. П. Т. срещу А. В. Д., в която ищецът изложил твърдения за сключен на 25.01.2016г. между него и ответника договор за заем, по силата на който той, като заемодател, предоставил в брой на ответника, в качеството на заемополучател, сумата от 20 000 лв., която последният се задължил да върне в срок от 45 дни от получаването й. Посочва, че за получаване на сумата ответникът издал разписка, подписана от него и от присъствалата в стопанисвания от ищеца търговски обект негова служителка Диана Димитрова Владимирова. Твърди, че ответникът не изпълнил задължението си да върне в уговорения срок заетата парична сума, като след многократно поканване на 07.02.2019г. му върнал част от нея – сума в размер на 2 000 лв.

Въпреки отправените няколко писмени покани, ответникът не върнал остатъка от сумата.

Поради това е поискал осъждането му за предоставената в заем и невърната парична сума в размер на 18 000 лв., за сумата от 5 661.56 лв. – обезщетение за забава върху дължимата главница за периода от 10.03.2018г. до 08.03.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

В срока по чл.131 ГПК ответникът подал писмен отговор на ИМ, в който оспорил ищцовите твърдения да е получавал в заем от ищеца посочената в исковата молба парична сума и оспорил верността на представената разписка. Твърди наличието на редица финансови отношения между него и ищеца, сред които не съществувало твърдяното заемно правоотношение. Оспорва твърдението на ищеца многократно да е бил канен да му върне претендираната сума, както и твърдения факт на връщане на част от нея, доколкото не е получавал такава в заем.

С обжалваното решение Районен съд-Горна Оряховица е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 18 000 лв., представляваща главница по сключен между тях на 25.01.2016г. договор за заем, ведно със законната лихва върху главницата от 09.03.2021г. до окончателното изплащане, както и сумата от 5 661.56 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 10.03.2018г. до 08.03.2021г. За да уважи исковата претенция, първоинстанционният съд е приел за установено, че представената от ищеца разписка удостоверява получаването в брой на сумата от 20 000 лв. от страна на ответника и поетото от него задължение за връщането й на ищеца в уговорения срок, а показанията на св.

Владимирова установяват основанието за предаване на сумата, а именно че същата е била предоставена от ищеца на ответника като заем.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, достигна до следните правни изводи:

Ищецът твърди, че вземането му от ответника произтича от устен договор за заем, сключен на 25.01.2016г. За сключването на договора за заем е необходимо страните да 2 постигнат съгласие за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума или други заместими вещи, а последният да се задължи да му върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, но и въз основа на това постигнато между тях съгласие да бъде предадена и заетата сума/вещи. Поради това в случая ищецът, който претендира, че в негова полза е възникнало процесното вземане, носи тежестта да докаже пълно и пряко, т.е. несъмнено по делото, че между него и ответника са налице договорни отношения по посочения договор за заем, че е било постигнато съгласие, обхващащо всички съществени условия на договора за заем за потребление и че паричната сума е предоставена реално на ответника. В тежест на ответната страна е да установи фактите, на които основава възраженията си.

За да установи твърдението си за сключен договор за заем с ответника, ищецът представя по делото разписка, съдържаща изявление на ответника, че е получил на 25.01.2016г. сумата от 20 000 лв. от ищеца със задължение да я „възстанови“ на последния в срок от 45 дни. Съгласно разпоредбата на чл.180 ГПК подписаният от лицето, което го е издало, частен документ притежават формална доказателствена сила и съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него са направени от това лице. Когато частният свидетелстващ документ, какъвто се явява представената разписка, удостоверява неизгодни за издателя си факти, той има доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася удостоверителното изявление. В този случай твърдението, че признатият от издателя факт всъщност не се е осъществил, представлява оспорване съдържанието на документа. Доказателствената тежест за опровергаване на верността на удостовереното обстоятелство, в случая за получаване на паричната сума, е на страната, която оспорва верността на направеното от нея удостоверително изявление, т. е. на страната, която твърди, че признатият от нея факт в действителност не се е осъществил. Доколкото ответникът не е ангажирал доказателства в този смисъл, то предаването на паричната сума от ищеца на ответника с поемането на задължение от последния за връщането й е установено по делото. При това положение, но при липсата на други данни на какво основание е стореното, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като то може да произтича от друг източник. Ответникът по иска е направил такова възражение, като е изложил твърдения за наличието на редица други правоотношения между него и ищеца, свързани с покупко-продажба на месни и рибни продукти и предаването на парични средства за закупуването на стока за стопанисвания от ищеца хранителен магазин, но ангажираните от него гласни доказателства са лишени от каквато и да било конкретика и не могат да бъдат свързани по никакъв начин с представената по делото разписка. Въпреки това ищецът не е освободен от задължението да установи факта, че е предоставил предадената сума именно в заем, което той е сторил с показанията на св. Владимирова. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължение за връщане, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания, противно на оплакването във въззивната жалба за формиране изводите на съда въз основа на недопустими свидетелски показания. /В този смисъл Решение № 524/28.12.2011г. по гр.д. № 167/2011г. на ГК, I V г.о. на ВКС, Решение № 82/12.05.2015г. по гр.д. № 5122/2014г. на ВКС/. Доколкото уговореният между страните срок на договора е изтекъл към датата на подаване на ИМ и ответникът не е ангажирал доказателства по делото, установяващи връщане на заетата сума, а и не твърди такъв факт, то ищцовата претенция е основателна и доказана, поради което като такава следва да бъде уважена. Недекларирането от страна на ищеца на предоставения паричен заем е основание за ангажиране на административно-наказателната му отговорност от съответните органи, но не е годно да докаже възражението на ответника за липсата на твърдяното заемно правоотношение с ищеца по делото.

3

Поради уважаване на главния иск, основателни се явяват и акцесорните претенции за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 10.03.2018г. до 08.03.2021г., както и законната лихва върху главницата, считано от 09.03.2021г. до окончателното изплащане.

Поради гореизложените съображения, въззивният съд намира жалбата срещу решението на първоинстанционния съд за неоснователна. Последното, като правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора, на въззивника не се следват разноски. Въззиваемата страна също е направила искане за присъждане на сторените от нея разноски във въззивното производство. Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие договореното и реално заплатено от въззиваемия възнаграждение на упълномощения адвокат за настоящото производство възлиза на сумата от 1 350 лв., която е в размер, близо до минимално установения съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и настоящият съдебен състав намира, че не се явява прекомерна с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.

Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 403/08.10.2021г. по гр.дело № 457/2021 г. по описа на Районен съд-Горна Оряховица.

ОСЪЖДА А. В. Д., EГН **********, с адрес град Г. О., ул.“С. М.“ № .. ДА ЗАПЛАТИ на А. П. Т., ЕГН **********, с адрес град Г. О., ул.“Л.“ № . , сумата от 1 350 /хиляда триста и петдесет/ лв., представляваща направени по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.