Решение № 3376 от 30.06.2026, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 1209/2025
- Вид
- Решение № 3376
- Подписан
- 30.06.2026
- В сила
- 30.07.2026
- Състав
- Свилена Стоянова Давчева
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 19, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 12 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 22 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3376 гр. Пловдив, 30.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330101209 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба от Л. П. М., ЕГН ********** против „Стик кредит” АД, ЕИК 202557159, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22, вр. с чл.21, ал.1 вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № ***, заедно с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, с който се иска да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева, като платена без основание поради нищожност на договора.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните на *** е сключен договор за кредит, по силата на който на ищеца са предоставени заемни средства в размер на 800 лв. Съгласно договора ищецът дължал неустойка в размер на 240 лева при неизпълнение на условията по договора.
Ищецът поддържа, че бил усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на неустойката. Твърди и излага аргументи, че с уговарянето на неустойката се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неустойката представлявала допълнителна печалба, извън възнаградителната лихва. Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции, съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита или обезщетяване на вредите за кредитора. Последното се извеждало още от размера на неустойката, краткия 1 срок за предоставяне на поръчителство или друго обезпечение и обичайната практика при добросъвестно договаряне при договорите за кредит. Доколкото неустойката, явяваща се източник на скрита печалба за кредитора, не била включена в договора като част от ГПР по кредите, то последният не съответствал на действително приложимия такъв в отношенията между страните, нито реалния лихвен процент съответствал на посочения в договора.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Не се оспорва, че между страните е сключен соченият договор за кредит, по който ответникът, като заемодател е предоставил на ищеца – като заемател, сумата от 800 лева. Договорът за потребителски кредит бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Заемната сума по договора била веднага предоставена на ищеца по посочена от него банкова сметка. Комуникацията между страните при сключване на договора се провеждала електронно или чрез смс, като ищецът кандидатствал за отпускане на заема и предоставял на кредитора свой телефон и имейл. В случая ищецът попълнил електронна заявка, като създал свой личен профил и въвел данните си, а с натискане на бутона „подпис“ изразил своето недвусмислено волеизявление за съгласие за сключване на договора. След одобряване на заявката му на електронната поща на лицето били изпратени проект на договор и погасителен план, СЕФ, ОУ, като по този начин му била предоставена необходимата преддоговорна информация, като клиентът бил запознат предварително с всички условия и се съгласил с тях. Твърди се, че неустойка не била начислявана и не била събирана, но въпреки това клаузата за нея била напълно валидна. Неустойката била свободно договорена между страните, тя служела като обезпечение на кредита и се дължала единствено за периода, за който такова не било представено. Тя не излизала извън присъщите си функции и стимулирала длъжника да изпълни точно задълженията си, за да не носи отговорност.
Относно размерът й се посочва, че нямало въведено законово ограничение, като дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, той следвало да бъде намален, а не цялата клауза да се обявява за недействителна. Ищецът знаел предварително условието за обезпечението и ако не можел да го осигури, той би следвало да не сключва договор, като в противен случай действал недобросъвестно по смисъла на чл. 12 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
С Определение № 6200 от 13.05.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** със заемна сума от 800 лева, усвоена от ищеца.
Видно от съдържанието на приобщения по делото Договор за потребителски кредит № *** и погасителен план /л.49-54/ финансовият 2 ресурс от 800 лева е отпуснат на ответника като заемател при ГЛП от 0% да един лихвен период и ГПР от 42.58%. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 29, от разпоредбата на която се установява, че за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, уговорено в чл. 19 от договора, ищецът – кредитополучател, дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума, за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 19, ал. 1 от договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство, като поръчителят, съгласно чл. 19, ал.2 от Договора във връзка с чл. 20, ал.1 и ал.2 от Общите условия /л.42/ следва до отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка в размер на 0.9% от усвоената сума, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл. Уговорената в чл. 29 от договора за кредит. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетинелно и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Видно от заключението на вещото лице по допусната съдебно счетоводна 3 експертиза /л.121,122/, което съдът кредитира изцяло като обосновано, както и от изявлението на вещото лице в с.з, се установява, че в ГРП по договора не е включено вземането за неустойка, като при включването му ГПР би бил 2333.95%. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК и ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 29, ал.1 от процесния договор за кредит е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК. От своя страна, установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК / доколкото разхода за неустойка е следвало да бъде включен в ГПР по кредита и действителното ГПР е различно от това, посочено в договора/ представлява и основание за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
/в този смисъл и Решение на СЕС С-714/22 год. от 21.03.2024 год./ Доколкото съдът стигна до извода, че процесният договор е недействителен, то на основание чл. 23 от ЗПК, по договора длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, тоест само главницата от 3000 лева. Всички суми, платени над сумата от 800 лева, се явяват недължимо платени. От заключението на експерта по допусната съдебно счетоводна експретиза, а и от предоставената от ответното дружество справка за извършените плащания по договора/л.91/ се установява, че по договора ищецът е платил сумата от общо 800 лева. До този извод се стига и от представената справка от ЦКР при БНБ /л.98/. Доколкото не се установи ищецът да е заплатил над главницата не само претендираната сума от 50 лева, а каквато и да е било сума, то предвявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно разноските:
При този изход на спора, въпреки отхвърлената осъдителна искова претенция право на разноски има ищецът. Като за отхвърлената осъдителна претенция на ответното дружество разноски не се следват. Това е така, тъй като в конкретния случай, доколкото се касае за иск, предявен от потребител, не следва да се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от претенциите или за отхвърлената претенция.. Съобразно дадените изрични разяснения в Решение на СЕС от 16 юли 2020 по съединени дела C- 224/19 и C- 259/19, член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен 4 контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Ищеът е направил разноски в размер на 100 лева – държавна такса и 150 лева – депозит за вещо лице. С оглед обстоятелството, че само единия от двата иска, предявени от ищеца са уважени и че стораните разноски са направени и за двете предявени претенции, то ответното дружеството следва да заплати на ищеца сумата от 50 лева – държавна такса и 75 лева – депозит за вещо лице или общо сумата от 125 лева с еврова равностойност от 63.91 евро.
В производството по делото ищецът е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от ЕАД Е. И.. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Разпечатката съдържа 19 от 31 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ce3b2101-0a9a-4fa0-9aae-8817974b73ac