Решение № 4849 от 10.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4849 гр. Пловдив, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330103248 по описа за 2025 година

Предмет на делото са искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на клауза за договорна лихва и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка чл.

19, ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 71 ЗЗД във връзка с чл. 33 от ЗПК за прогласяване нищожността на клауза за неустойка по договор за заем от 05.01.2022г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. Г. Р., ЕГН **********, от ****************, против „София комерс Кредит Груп" АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл.58, ет.6, с която се иска прогласяване нищожността на клаузите за договорна лихва и за неустойка, обективирани в сключения между страните Договор за заем от 05.01.2022 г.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че е неоснователен искът.

Страните по делото не спорят, а и от приетия като писмено доказателство Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 05.01.2022 г. се установява, че между „София Комерс Кредит Груп“ АД, като кредитор и ищеца, като кредитополучател, е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което на ищеца е предоставена сума в размер от 800 лв., която е изцяло усвоена от ищеца.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 41,16 %, годишният процент на разходите е 49,89 %, а общата сума за погасяване – 1403,61 лв. Договорено е задължението да се погаси на 6 равни месечни вноски.

Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

Договорът е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК , при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.

6 от ЗПФУР. Съгласно чл. 6 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът 1 следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не понисък от 1,5 минимални работни заплати или 2) поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати. Според чл. 7 от Договора при неизпълнение в срок на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение, потребителят - кредитополучателят се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от 235,86 лв., платима на 6 равни части в размер на 39,31 лв. всяка, на падежите на всяка погасителна вноски по кредита.

Посочено е, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума в размер от 39,31 лв. за неустойка, като по този начин общият размер на всяка погасителна вноска по кредита се равнява на 189,10 лв. Същевременно в чл. 1 от Договора е посочено, че общата сума за погасяване от потребителя е в размер от 898,74 лв. Следователно вземането за неустойка не се включва в общо посочената за заплащане сума в Договора. Императивната норма на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя “ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,89 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочените в договора годишен процент на разходите от 49,69 % и общата сума за плащане от кредитополучателя – 898,74 лв. обаче не съответстват на действителните такива. В размера на ГПР не с а включени част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение. Предвидената неустойка е в размер на 235,86 лв., която сума е в размер близък до предоставената заемна сума по Договора за кредит. Задължението за неустойка представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с Договора за кредит и съобразно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включена при изчисляване на ГПР. Умишленото невключване н а задължението за неустойка в ГПР по Договора за кредит обуславя санкцията по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК, а именно недействителност на целия Договор за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

В случая ищецът е поискал прогласяване нищожността на клаузата за неустойка и нищожността на клаузата за договорна лихва. Каза се вече, че клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение е недействителна, тъй като от една страна, не е включена в ГПР,, а от друга и противоречи на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.

Клаузата за възнаградителна лихва е недействителна както поради цялостната 2 недействителност на договора, така и поради обстоятелството, че нито в договора, нито в погасителния план е ясен размера на възнаградителната лихва и възнаграждението е посочено като неустойка, което не е било фиксирано като точна сума по договора.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски в размер 86 лв. за заплатена държавна такса и такса преписи.

В производството по делото ищецът е представляван, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. К. К. от АК – Пловдив, видно от представения договор за правна защита и съдействие. Процесуалният представител на ответника своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е покъсна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1 оза възнаграждения за адвокатска работа респ. от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл. 78, ал. 5 от ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК). Предвид гореизложеното, като съобрази фактическата и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищеца труд за осъществяване на защитата в настоящото производство и защитавания материален интерес по делото, настоящият съдебен състав намира, че в полза на адв. К. К. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. за осъществено процесуално представителство по делото. Съдът счита, че така определеното адвокатско възнаграждение от 400,00 лв.