Решение № 459 от 24.09.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 459 гр. Благоевград, 20.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20231200500963 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Срещу Решение № 108/10.05.2023г., постановено по гр.д. № 1182/2023г. по описа на РС Санднаски, е депозирана пред ОС Благоевград, въззивна жалба с вх. № 5227/22.06.2023г. от Т. И. И., ЕГН **********, от ***, в частта му в която се признава за установено по отношение на Т. И. И., че дължи на „Транскарт Файненшъл сървисис“ АД, с ЕИК 13197565, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Силистра №8 вземането, предмет на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д. № 188/2022г. по описа на РС Сандански, а именно: сумата от 5501,44лв., представляващо част от вземане в размер на 8400лв. по Запис на заповед от 18.10.2020г., с падеж 18.11.2021г., ведно със законната лихва от 22.02.2022г. до окончателното й изплащане и осъжда да заплати направените разноски по делото.

Наведени са с въззивната жалба от Т. И. И., оплаквания за неправилност, необоснованост на обжалваното решение, като постановено при неправилно приложение на материалния и процесуален закон. Поддържа се, че решението на РС Санданские е постановено при липса на мотиви, неприлагане на законови презумпции, нарушаване правилата на доказателствената тежест и непълен и неточен доклад на осн. чл. 146 ГПК, както и при 1 незаконосъобразен отказ на първоинстанционния съд да допусне искани и допустими доказателства.

Във връзка с оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилни изводи на състава на РС Сандански, поддържа се че не са обсъдени от съда възраженията по каузалното правоотношение, въз основа на което е издадена процесната менителнична сделка- запис заповед от 18.10.2020г., с падеж 18.11.2021г., наведени своевременно от ответниците с отговорите на исковата молба. Мотивира се, че съдът също така е нарушил правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, уредени с разпоредбата на чл. 154 от ГПК, както и не са обсъдени всички възражения на първия ответник и авалиста включително и за това, че вземането не е изискуемо. Поддържа се с въззивната жалба, че ответникът в качеството му на издател на ценна книга, носи тежестта за доказване на релевираните от него менителнични възражения - арг. от чл. 154, ал.1 ГПК във вр. с чл. 465 ТЗ. Съответно в отговорите на исковата молба се съдържат твърдения и възражения за неизискуемост на вземането, погасяването на сумите предмет на записът и злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, което подлежи на изрично доказване от авалиста, но новеждат се доводи от въззивната страна, че съдът не ги е обсъдил в решението си, при доклада на делото, а преди това с доклада си по чл. 146 от ГПК, не е дал указания до ответниците относно твърденията и доказателствата за недобросвестност и злоупотреба с право. Сочи се с въззивната жалба, че недобросъвестността и злоупотребата с право на ищцовото дружество се изразява в искане за плащане по запис по заповед, който е издаден като обезпечение по рамков договор и който запис на заповед ищецът е бил задължен да върне съгласно чл. 42 от същия договор на първия ответник, но вместо да изпълни задължението си и върне процесният запис на заповед е злоупотребил с правата по този запис и е предявил заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на него и тези обстоятелства са изложени от ответниците в отговорите на исковата му молба.

Изложени са доводи от жалбоподателя, че по делото не е спорно между страните, че процесния Запис на заповед от 18.10.2020г., е издаден като обезпечение на Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и кредити на юридически лица от 18.10.2018г., сключен между „Транскарт файненшъл сървисис“ АД като кредитодател и „Сиг финанс“ ООД като кредитополучател, като съдът е следвало да установи наличието на каузално правоотношение между страните, както и да анализира отношенията между страните по същото. Така поддържа се от жалбоподателят Т. И. И., че ответниците са противопоставили срещу предявеният иск възражение за недобросъвестност и злоупотреба при използването на записа на заповед в производството по чл. 417 от ГПК. Недобросъвестността и злоупотреба с право легитимират авалистът и възиввник по настоящата жалба да противопостави на ищеца-поемател, произтичащите от каузалното правоотношение правопогасяващи възражения на издателя, а именно, че плащането на сумите по каузалната сделка по несъмнен начин води до извода за несъществуване на вземането по записа, но 2 районният съд не е обсъдил в мотивите си пълното погасяване на задължението, съгласно представените от ответниците разписки за банкови преводи чрез Изипей АД, както и изрично признатото от ищецът извършено плащане на сумите по записът на заповед в представено по делото подписано споразумение между „Транскарт файненшъл сървисис“ и „Сиг финанс“ ООД от 19.07.2022г., цитирано от районният съд на стр. 7 от обжалваното решение. Вместо това районният съд е направил извод, че “с плащанията съгласно приетите разписки по делото изпълнението на задължението по едното правоотношение не води до погасяване на задължението по другото правоотношение„. Поддържа се с въззивната жалба, че този извод на първоинстанционния съд е в противоречие със задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС с което приема, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяватнапример ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. Следва, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, а именно, че сумите по процесния запис заповед са заплатени преди подаване на настощият иск.

Оспорва се първоинстанционното решение като неправилно поради това, че съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците, че не е спазено изискването на чл. 535 т. 2, 5 ТЗ и неправилно е установил по делото , че записът на заповед съдържа всички необходими реквизити по чл. 535 от ТЗ, поради което е породил валидно менителнично задължение“.

Възразява се срещу извода на състава на РС Сандански, че в процесния запис на заповед, търговското дружество е посочено с фирмата му-наименованието(чл.7 от ТЗ), което в достатъчна степен индивидуализира поемателя на ценната книга“. Излагат се съображения от въззивната страна, че в случая поемателят на вземането не е в достатъчна степен конкретизиран, предвид, че е юридическо лице и същото задължително следва да бъде индивидуализирано със седалище и адрес на управление, ЕИК и представител, съгласно изискванията на закона в чл.114 от Наредба № 1 за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър, а именно с единен идентификационен код, от което следва, че документът не е запис на заповед, доколкото е нарушено изискването от чл. 535, т. 5 ТЗ.

Записът на заповед е нищожен, тъй като в неговото съдържание издателят не е изписал ЕИК на поемателят.

Оспорва се решението на РС Сандански в обжалваната му част, тъй като първоинстанционния съд не е обсъдил възражението за нищожност на записът на заповед поради липса на реквизит съгл. чл 535, т. 2 ТЗ. Записът на заповед представлява ценна книга и правна сделка, като е частен диспозитивен документ. В качеството си на едностранна сделка, записът на заповед представлява абстрактно едностранно изявление, с което 3 издателят обещава да плати на поемателя или на негова заповед определена сума. Излагат се съображения с въззивната жалба, че законът е предвидил именно изразът обещание за плащане с оглед на разграничението на записът на заповед от менителницата, с която издателят нарежда/задължава платеца да плати определена сума на поемателя. Поддържа се от въззивника, че в конкретния случай липсва императивно посочения реквизит на чл. 535, т.

2 ТЗ за изписване на текстът- обещание за плащане.

Сочи се с въззивната жалба че съдът в гр. Сандански е приел за установено, че валидно задължен като издател на записът на заповед се явява лично подписалият го пълномощник .

Съдът се е основал на правилото на чл. 462 ТЗ,че „липсата на представителна власт не прави менителничната сделка недействителна (без правно действие за поемателя), тъй като ефектът се счита за издаден лично от лицето, което го е подписало, съгласно чл.462 от ТЗ“.

Поддържа се с въззивната жалба, че правилото на чл. 462 ТЗ е приложимо за действия на пълномощник, но не и за поръчител/авалист. Видно от текстът на чл 462 Който подпише менителница като представител, без да има представителна власт, или като превиши властта си, се задължава лично по менителницата и ако плати, има същите права, каквито би имал представляваният. Оплакването се мотивира с това, че в този случай като издател на записът на заповед в качеството на пълномощник, не са приложими предвидените в закона ограничения във възраженията на авалист по запис на заповед. Възраженията на Т. И. И., в качеството и на пълномощник по каузалното правоотношение, в представения отговор на исковата молба, не са разгледани от първоинстнационния съд, с което е допуснато нарушение на процесуалните правила и е постановено необосновано решение относно задължението на авалистът по вземането по процесният запис на заповед.

Оспорват се с въззивната жалба като неправилни, изводите на състава на РС Сандански, че задължен като издател на записът на заповед е авалистът. Задължението на менителничният поръчител не е самостоятелно и независимо от менителничното задължение. Установено по делото е, че не е възникнал менителничен ефект за издателя и искът по отношение на издателят е неоснователен. Поддържа се от жалбоподателя Т. И. И., че съгласно съдебната практика правилото на чл. 485 ал. 1 и чл. 513 ал. 1 и 2 ТЗ, обосновават извод за акцесорен характер на задължението на авалиста спрямо задължението на издателя (лицето, в полза на което менителничното поръчителство е дадено). Също така, разпоредбите, които въвеждат изключенията, не допускат правилото да се абсолютизира, но и не подлежат на разширително тълкуване, от което да произтича безусловен извод за самостоятелен характер на отговорността на авалиста спрямо тази на длъжника по прекия иск, за когото авалът е даден - Така Решение № 67 от 25.05.2017г. по гр. д. № 60075/2016г. на ВКС, 1-во гр. о.

Горното налага изводът че неоснователността на искът срещу издателят на процесният запис на заповед води до неоснователност и на искът срещу авалиста.

Излагат се доводи с въззивната жалба, че записът на заповед в случая представлява обезпечение по реална сделка- договор за предоставяне на платежни услуги между „Транскарт файненшъл сървисис“ АД и „Сиг финанс“ ООД от 18.10.2018г., който договор е нищожен по право и в противоречие със закона в частта на разпоредбите му за предоставяне 4 на обезпечения- чл. 42 и сл. от същия, което води до нищожност и на предоставеното обезпечение по този договор- процесния запис на заповед, което обстоятелство първоинстанционният съд не е обсъдил.

Във връзка с оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, сочи се че съдът не е допуснал доказателствено искане за допълнителна задача на вещо лице по назначена по делото експертиза и е постановил отказ за допускане на гласни доказателства за установяване недобросъвестността и злоупотреба с право от страна на ищцовото дружество. При гореизложеното навеждат се доводи от въззивната страна за липса на надлежен доклад, поради което не е настъпила преклузията на закона. Поддържа се направеното доказателствено искане във въззивната инстанция като допустимо на основание чл. 266 ал. 3 ГПК, поради което, иска се от въззивния съд: