Определение № 38 от 21.01.2026, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 38 гр. Монтана, 21.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Елизабета Кралева

Албена Миронова като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно частно гражданско дело № 20261600500003 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК, образувано по частна жалба на „К.“ ООД против определение № 1605/11.11.2025 г. по гр. д. № 1211/2024 г. по описа на Районен съд – Монтана.

Жалбоподателят „К.“ ООД твърди във въззивната жалба, че определението е незаконосъобразно, затова моли да бъде отменено и вместо него МОС да постанови ново, с кето измени размера на присъденото възнаграждение на адв. Е. И.. На първо място изтъква, че съдът е допуснал издаване на изпълнителен лист за събиране на възнаграждението, присъдено на основание чл. 38 от ЗАдв при спряно исково производство. Недопустимо е съдът да извършва каквито и да било процесуални действия след постановяване на определението за спиране на производството и преди възобновяването му. Относно присъдения размер на възнаграждението излага доводи, че МРС не е съобразил решение по дело № С-438/2022 на Съда на ЕС, което го задължава да приеме, че определените в Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи съда и служат единствено като ориентир. В конкретния случай пълномощникът на ищцовата страна е изготвил само искова молба, не се е явявал в съдебно заседание, като същевременно води множество еднотипни дела, по които вече е изработила практика и не се налага полагане на особени усилия. Делото не е с висока правна и фактическа сложност. Нисък е и материалният интерес, което обуславя и по-ниско възнаграждение. Недопустимо е такъв вид дело да води до генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес.

В срока по чл. 276 от ГПК от насрещната страна е изразено становище за неоснователност на жалбите. Адв. Е. И., пълномощник на ищцата В. Р. Г., счита постановения съдебен акт за правилен и законосъобразен. Позовава се на съдебна 1 практика на ВКС, според която НМРАВ няма обвързващ характер, но служи за ориентир при определяне на адвокатското възнаграждение, включително при служебното му определяне.

Цитира общностна и национална съдебна практика, постановена след Решението от 25.01.2024 г. по д. № С-438/22 на СЕС, в която се приема, че неприсъждането на разноски на потребителя в пълен обем би оказало възпиращ ефект върху потребителите да търсят защита за потребителските си права по съдебен ред.

Счита, че евентуално намаляване на адвокатския хонорар може да има, но само ако претендираният размер значително надхвърля обичайното възнаграждение за подобен род дела, не и когато то попада в рамките на общоприетите и обичайни размери за съответния предмет и цената на исковете. Изтъква, че адвокатите, предоставящи услуги по реда на чл. 38 ЗА, ги оказват не в конкурентна среда, но добросъвестно. Те не договарят с представляваните лица, а работят по възложение на държавата (по силата на закона), при което е допустимо държавата предварително и при непазарни условия да определи цени на услугите им. Затова този вид правна защита не може да се приравнява като цена на услугата с цените, договорени между свободни икономически субекти в конкурентна среда. Затова в тези случаи не следва да се извършват произволни, под пазарните цени, намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл. 101 ДФЕС ефект.

Нещо повече, съдебните разноски, които трябва да бъдат възстановени на спечелилия делото потребител от загубилата страна трябва да бъдат в достатъчен размер спрямо общата стойност на съдебното производство, за да нямат за последица разубеждаването на този потребител да приведе в действие правната защита, която му е предоставена с Директива 93/13. Счита, че присъждането на разноски, които не са разумни и пропорционални, ще стимулира ответника да продължи да сключва договори с неравноправни клаузи. Затова моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Окръжен съд - Монтана, като взе предвид оплакванията в частната жалба и прецени данните по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирана страна в законния срок по чл. 275 от ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Производството пред МРС е било образувано по иск на В. Р. против „К.“ ООД за установяване нищожност на договор за паричен заем от 21 декември 2023 г. Ищцата е била освободена от плащане на държавна такса и разноски, а процесуалното представителство от адв. Е. И. е било осъществявано при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Делото се е развило в едно открито съдебно заседание, като адв. И. не се е явила. С решение № 539/20.11.2024 г. МРС е уважил иска и е осъдил „К.“ ООД да 2 плати на адв. И. на основание чл. 38 от ЗАдв 480 лв адвокатско възнаграждение (включващо и ДДС). На 18 декември 2024 г. ответникът „К.“ ООД е подал молба за изменение решението в частта за разноските на основание чл. 248 от ГПК, като е поискал възнаграждението на адв. И. да бъде намалено до 100 лв.

Без да разгледа тази молба и след влизане на решението в сила МРС на 29 януари 2025 г. е спрял производството по делото до приключване на дело С-744/2023 на СЕС. Обжалваното определение е постановено след възобновяване на производството и с него съдът е отхвърлил молбата по чл. 248 от ГПК, като е изложил лаконични мотиви, че възнаграждението се изчислява върху цената на иска и при спазване на НВАР възнаграждението е 545,32 лв, а съдът е присъдил минималния размер от 480 лв (с включен ДДС).

МОС намира, че възнаграждението е определено при съобразяване с Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е приел определените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения само като ориентир.

Като се прецени фактическата и правна сложност на делото – предявен е един иск, произтичащ от едно правоотношение, доказателствата са писмени, проведено е едно открито съдебно заседание, установена е трайна съдебна практика по спорните правни въпроси, предмет на иска, адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 400 лв (без ДДС) е справедливо и съответно на положения труд.

Настоящият съдебен състав изхожда и от това, че адвокатският труд е високо квалифициран, в производството пълномощникът на ищцата е защитила интересите й, тъй като е постановено решение за уважаване на иска. Размерът на възнаграждението е под предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа, но това е допустимо като се вземе предвид, че производството се е развило само в едно открито съдебно заседание и не се е наложило допълнително събиране на нови доказателства и отлагане на делото, не са били разглеждани насрещни искове.

Правилно, предвид трайната съдебна практика и приетото в Решение от 23.10.2025 год. по дело № С 744/2023 г. на СЕС, определеното възнаграждение е увеличено с 80 лв., представляващи сумата за ДДС.

Не са налице условия за намаляване на определения размер на адвокатското възнаграждение, поради което обжалваното определение е правилно и законосъобразно и МОС го потвърждава.

Първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, свързано със 3 спряното производство. Определението по чл. 248 от ГПК е постановено след като съдът е приел, че са налице предпоставки за възобновяване на производството, т.е. действието не е осъществено при спрян процес. Ако е бил издаден изпълнителен лист в нарушение на процесуалните правила, то това е следвало да бъде предмет на друга жалба и да се обсъжда в друг процес, не и в настоящия.

На основание горното МОС

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „К.“ ООД против определение № 1605/11.11.2025 г. по описа на Районен съд – Монтана.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4