Решение № 72 от 23.04.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 72 гр. В, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – В, II СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Ванухи Б. Аракелян

Дарина Ст. Маркова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно търговско дело № 20263001000020 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, както следва:

- въззивнa жалба с вх. № 33662/20.11.2025 г. по вх. рег. на Окръжен съд В, подадена от Ж. Н. Г., ЕГН **********, адрес: гр. В, ул. „Б Т“ № 20, чрез адвокат Б. Д. от АК – В, чрез адвокат Б. Д. от АК - В; и - въззивнa жалба с вх. № 34174/24.11.2025 г. по вх. рег. на Окръжен съд - В, подадена от А. В. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В, ул. „Б юг 49-та № 5, чрез адвокат Г. В. В. от АК – В, и двете срещу Решение № 414/03.11.2025 г. по търг. дело № 653/2024 г. на Окръжен съд – В, с което е прието за установено по иск с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК, предявен от К. Б. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В, ж.к.

„В В“ № 20, вх. ХХ, ет. Х, ап.ХХ, че не съществуват вземания на Ж. Н. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В, ул. „Б Т“ № 20, от А. В. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В, ул. „Б-юг-49 та“ № 5, които са предмет на изп. дело № 66/2014 г. по описа на ЧСИ с рег. № 713 в КЧСИ, а именно сумата от 30 000 лв., представляваща задължение по Запис на заповед от 20.12.2019 г., с падеж 1

20.12.2023 г. и сумата от 2 737,85 лв., представляваща лихва за забава от падежа на задължението до датата на ИМ, за които суми е издаден Изпълнителен лист № 724/12.02.2024 г. по ч. гр. д. № 1273/2024 г. на Районен съд – В, както и сумата от 15 000 лв., представляваща задължение по Запис на заповед от 15.01.2021 г., с падеж 15.01.2024 г., за която сума е издаден Изпълнителен лист № 859/16.02.2024 г. по ч. гр. д. № 1867/2024 г. на Районен съд – В.

Във въззивната жалба с вх. № 33662/20.11.2025 г. на Ж. Н. Г. се твърди, че обжалваното Решение № 414/03.11.2025 г. по търг. дело № 653/2024 г. на Окръжен съд – В е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Посочено е, че в обжалваното решение съдът е приел, че по задълженията за кредит ответниците пред първата инстанция са съдлъжници, поради което, плащайки задълженията по кредитите Ж. Г. няма право да изисква връщане на платените суми от основния кредитополучател /А. Г./, още повече, че това не е било договорено изрично. Приел е, че задълженията по банковите кредити, по които кредитополучател е А. Г., а съдлъжник е Ж. Г. се погасяват от последната от 2018 г. насам, но не били представени доказателства за размера на тези плащания. Според адв. Д. тези изводи на съда са неправилни и не кореспондират със събраните по делото доказателства. Тя счита, че фигурата на кредитополучателя и съдлъжника по договор за банков кредит не се покриват напълно, поради което следва да бъдат разгледани вътрешните отношения между Г. Искане в тази насока било направено от тяхна страна своевременно, в първото по делото заседание пред Окръжен съд – В, като същото било отхвърлено, като съдът се позовал на чл. 164, т. 1 ГПК, но не е съобразил, че се касае за установяване на отношения между роднини от права линия, за които общото ограничение на чл. 164, т. 1 от ГПК не се отнася, а и освен това искането е в хипотезата на чл. 164, т. 3 от ГПК, евентуално изобщо извън ограниченията на чл. 164 от ГПК. Касае се именно за отношенията между страните, довели до съставянето на записите на заповед, както и до това кое е наложило включването на Ж. Г. като съдлъжник по договорите за кредит, независимо че тя не е кредитополучател на сумите, не е сключвала договори за строителство и не е страна по тези отношения. Недопускането на гласни доказателства за установяването на вътрешните отношения между Г представлява особено съществено процесуално нарушение, опорочаващо съдебния акт. В тази връзка изобщо не били ценени и гласните доказателства 2 на св. Ст.. Нямало спор между страните, че отпуснатите от банката суми по двата договора за кредит са получени изцяло и разходвани от А. Г., а Ж. Г. е вписана като съдлъжник по тези кредити. Именно липсата на изрична договорка, противно на приетото в първата инстанция, не изключва по никакъв начин възможността за възстановяване на платените суми по дълговете от страната, която реално не е получила средствата, от която ги е получила. Това нито е забранено, нито незаконно, поради което следвало да се изследват вътрешните отношения между страните. Доколкото това не било сторено, се стигнало до порочност на постановения акт. Видно от приетите по делото доказателства, Ж. Г. заплаща задълженията по банковите кредити на майка си от 2016 г., поради което е неправилен изводът на съда, че не са представени доказателства по отношение на размера на дълга, платен от Ж. Г..

Твърди се също така, че не кореспондира със събраните по делото доказателства и по-точно с приетата и неоспорена от страните СТЕ изводът на съда, че двата записа на заповед са издадени едновременно, тъй като възприетата от съда еднаквост при съставяне на документите не можела да бъде постигната фактически и физически. Изводът на съда де сочи като неправилен и не кореспондиращ с посоченото от вещото лице в обясненията му пред съда. Вещото лице изрично е посочило, че може да се определи времето на действителното съставяне на документа като състоянието им съответства на посочените в тях години на издаване. Не става ясно как първоинстанционният съд е достигнал до извода, че двата документа са съставени едновременно при положение, че не са изложени никакви мотиви в тази насока, а приетата по делото експертиза казвала точно обратното.

Процесуалният представител на Ж. Г. счита, че е ирелевантен въпросът, поставен от първоинстанционния съд при разглеждането на делото относно това защо Ж. Г. погасява чуждо задължение по договори за кредит към банката, като предоставя заеми на майка си, като признава този дълг, а оспорва дълга на майка си към друг неин кредитор и предприема действия по затрудняване на погасяването му като адв. Д. счита, че такава колизия липсва.

Няма спор между страните, че А. Г. има задължения към К. Г., като по искане на последния като кредитор са наложени запори на всички сметки и имущество на А. Г., включително и на пенсията й, поради което на практика същата няма никакви средства и не може да погасява кредитите си. Няма спор, че Ж. Г. погасява кредитите на майка и от 2016 г. насам. Изложеното 3 мотивира основното правно твърдение на въззивницата, че посоченото положение неминуемо води до извод за задължение на А Г. към Ж. Г., като наличието на близка роднинска връзка по никакъв начин не обосновава забрана. Твърди също така липса и на правна забрана досежно възможността за търсене и възстановяване на тези средства. От друга страна счита, че не може да се приеме, че Ж. Г. създава пречки по плащането на дълга спрямо другия кредитор, доколкото и спрямо двата кредитори дългът се събира чрез ЧСИ и никому от двамата не се плаща доброволно, а и разпределеното от ЧСИ спрямо Ж. Г. е нищожно и несъизмеримо по-малко от това, което се плаща спрямо другия длъжник – ищец пред първата инстанция. С оглед на това счита, че изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд, не кореспондират по никакъв начин със събраните по делото доказателства.

Отправеното във въззивната жалба на Ж. Г. искане е за отмяна изцяло на първоинстанционното решение на Окръжен съд – В и за отхвърляне на претенциите на К. Г. като неоснователни и недоказани. Претендира се и присъждане на направените по делото разноски пред първата и пред въззивната инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор с вх. № 37639/23.12.2025 г. по вх. рег. на Окръжен съд – В на въззивната жалба на Ж.

Г. от въззиваемата страна К. Б. Г. чрез процесуалния му представител адвокат И. К. от АК - В. В отговора са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба на Ж. Г.. Посочено е, че обжалваното първоинстанционно решение на Окръжен съд- В е правилно, законосъобразно и подробно мотивирано. Твърди се, че въззивната жалба не опровергава решаващия извод на първоинстанционния съд, че въззивницата не е доказала съществуването на свое вземане спрямо А. Г., което да е годно да участва в разпределението по изпълнителното производство – предмет на иска по чл. 464 от ГПК. Като неправилни се сочат твърденията на жалбоподателката Ж. Г., че първоинстанционният съд неправилно е ограничил събирането на гласни доказателства, като не е допуснал разпит на свидетели – съдът е разпитал свидетелката Ст. Ст., посочена от ответницата А. Г.. За правилна се счита преценката на първоинстанционният съд, че част от дадените от свидетелката Ст. Ст. показания не установяват релевантни за спора факти. Свидетелката е заявила, че не е присъствала при подписването на процесните записи на заповед, не е очевидец на предаване на парични суми и няма преки 4 впечатления относно конкретни договорености между страните. Твърденията й, че „е виждала платежни“ са основателно квалифицирани като общи и неконкретизирани, без посочване на дати, суми и връзки с процесните записи на заповед от 2019 г. и 2021 г. В отговора се сочи, че при липса на писмени доказателства за вътрешно облигационно отношение между страните, свидетелските показания не могат да заместят доказването на каузално основание за издаване на процесните записи на заповед. В тази връзка се акцентира, че от събраните по делото доказателства, представени от ответниците е видно, че ответниците на 24.10.2008 г. са сключили два договора за жилищен кредит - № 129950/92146/24.10.2008 г. и № 130001/92163/24.10.2008 г., по които ответницата А. Г. е в качеството на кредитополучател, а ответницата Ж. Г. е в качеството на съдлъжник по договора. Съдът подробно е разгледал отговорността на съдлъжника и по двата договора за кредит, като се е обосновал с чл. 15 от договорите „Встъпване в дълг“, според който съдлъжникът безусловно е приел и декларирал, че встъпва в дълга и се задължава в това си качество да отговаря солидарно с кредитополучателя /А. Г./ за всички негови задължения, произтичащи от договора за кредит. Правилно решаващият състав е приел, че това обстоятелство установява единствено общо и солидарно задължение на двете лице към банката -кредитор, но не и облигационно отношение между тях, в което едното да има на кредитор на другата. Отново се акцентира върху факта, че липсват договорни заемни отношения, които да придават качеството на кредитор на Ж. Г. спрямо А. Г.. Дори да се приеме, че Ж. Г. е извършвала плащания по договорите на банков кредит, правилно съдът е приел, че с тези плащания тя е изпълнявала собствено, поето задължение към кредитната институция в качеството си на съдлъжник, а не чужд дълг. Плащането по собствено задължение не поражда по право вземане към друг солидарен длъжник, освен ако не е доказано изрично вътрешно регресно или заемно правоотношение между тях. Правилно първоинстанционният съд е приел, че за да възникне вземане на Ж. Н. Г. спрямо А. В. Г., следва да бъде доказано изрично вътрешно облигационно отношение между тях – било под формата на договор за заем, било под формата на регресно право, възникнало при предпоставките на чл. 74 от ЗЗД, а по делото не са представени доказателства за съществуването на такова правоотношение. Правилно в тази връзка първоинстанционният съд не е разгледал твърдяните от Ж. Г. „вътрешни 5 отношения“ изолирано, а в съвкупност с предходното поведение на същите лица, вече установено в други съдебни производства между страните. В отговора на въззиваемия се посочва също така, че след възникването на задължението на А. Г. към ищеца са налице действия, насочени към разпореждане с имуществото й в полза на близки лица, като част от тези действия са били обявени за от съда за относително недействителни спрямо ищеца. В този смисъл процесните записи за заповед не са възприети като изолирани правни актове, а като част от обща фактическа картина, в която се наблюдава повторяемост на действия, обективно водещи до затрудняване удовлетворението на конкретния кредитор. В този контекст е визуализирано твърдението, че появата на два записа на заповед между майка и дъщеря, след години висящо изпълнително дело, в момент, в който в изпълнителното производство предстои разпределение на суми, логично е оценена от съда като част от същия модел на поведение, насочен към увреждането на К. Г. като кредитор. Възражението във въззивната жалба, че експертизата не доказвала едновременното съставяне на документите, изхожда от неправилно тълкуване на заключението. Невъзможността да бъде определена точната календарна дата на съставяне на документите означава също, че не може да се приеме за доказано, че Запис на заповед от 20.12.2019 г. и Запис на заповед от 15.01.2021 г. да са съставени на посочените в тях дати. Напротив, именно пълното съвпадение на всички технически параметри подкрепя извода, че двата документа са съставени в един и същ период, а не в интервал от година и два месеца, както е формално отразен в тях. Правилно първоинстанционният съд е достигнал до извода, че процесните записи на заповед са съставени едновременно, при пълна техническа идентичност, и че същите имат симулативен характер, като не обезпечават реално съществуващи вземания.