Решение № 7743 от 18.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7743 гр. София, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100507064 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 3432/26.02.2024 г., постановено по гр.д. № 627/2023 г. по описа на СРС, 175 състав, е признато за установено по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, че Й. В. В., ЕГН **********, не дължи на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, сумата от 893,98 лв., представляваща такса за предоставяне на гаранция във връзка със сключения между страните Договор за предоставяне на потребителски кредит № 942783 от 02.11.2020 г.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца 2050 лв.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „Фератум България“ ЕООД.

Въззивникът поддържа, че СРС неправилно е приел, че договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и че такса за гарант следва да 1 бъде включена в ГПР. Развити са съображения за недължимост на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Оспорена е и дължимостта на сумата от 893,98 лв. на основание чл. 55 ЗЗД. С тези аргументи се търси отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който е оспорена нейната основателност. Изложени са подробни съображения за правилността на решението на СРС. С тези аргументи се търси потвърждаване на обжалваното решение.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива. Ищецът е обосновал правния си интерес от воденето на отрицателен установителен иск с твърдение, че отричаната сума се претендира от ответника, а ответникът изрично твърди, че отричаната сума му се дължи.

2

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 06.01.2023 г., с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че Й. В. В., ЕГН **********, не дължи на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, сумата от 893,98 лв., представляваща такса за предоставяне на гаранция във връзка със сключения между страните Договор за предоставяне на потребителски кредит № 942783 от 02.11.2020 г.

Решаващите мотиви на първоинстанционния съд, за да уважи изцяло претенцията на ищеца, са основани на неизпълнение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК от страна на ответника. СРС е посочил, че искът е основателен, защото ответникът не е доказал ищецът да е дал писмено съгласие за това кредитът да бъде обезпечен чрез предоставен от ответника гарант, както и заплащане възнаграждение на гаранта в определен размер.

Районният съд е извел, че липсват доказателства за обвързващо ищеца правоотношение, по силата на което да дължи отричаната сума. Искът е уважен.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира правилността на решението, освен ако не следва да приложи императивна материалноправна норма, в които случаи действа служебно. При бланкетна въззивна жалба съдът се произнася по валидността на решението, допустимостта му в обжалваната част и по правилността на решението, ако следва да приложи служебно императивна материалноправна норма. В този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.

Доводите на въззивника са насочени срещу несъществуващи изводи на СРС, поради което следва да се приеме, че въззивната жалба е бланкетна. В решението си СРС не се е произнесъл по действителността, съответно недействителността на договора за кредит, нито е формирал мотиви за задължителност или незадължителност на сключването на договор за гарант като условие за отпускане на кредита. Съдът не е формирал мотиви и по отношение на изчислението на ГПР – дали следва или не да бъде включено възнаграждението за гаранта в ГПР. Въззивникът е изложил съображения за недължимост на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. по 3 отношение на адв. М., а с решението си СРС е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 2050 лв. разноски за адвокат. Отделно следва да се посочи, че процесуалният представител на ищеца е адв. П. Н., не адв. М.. Осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД (макар и грешно да е посочено във въззивната жалба чл. 55 ГПК) не е предявяван и не е предмет на настоящото дело. Всички тези несъответствия между оплакванията на въззивника и мотивите на първоинстанционния съд въззивният съд намира за показателни, че депозираната въззивна жалба не се отнася до настоящото дело. Доколкото същата е бланкетна, а императивна материалноправна норма не следва да бъде прилагана служебно, то решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

По отношение на разноските:

При този изход от настоящото производство право на разноски има въззиваемият. Същият е претендирал заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв., които се претендират на основание чл.

38, ал. 2 ЗАдв.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че наредба от национално ниво, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НВАР има само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с посочените в нея минимални размери.

Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и 4

Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други.

При съобразяване на горните мотиви на съда, като взе предвид, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, депозирания отговор на въззивната жалба, както и че пред СГС е проведено едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, както и че адв. Н. не се е явил в същото, но е депозирал молба с изявления, предявени е един отрицателен установителен иск с нисък материален интерес, съдът приема, че справедлив размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 400 лв. Същите следва да се присъдят в полза на адв. Н. изцяло.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3432/26.02.2024 г., постановено по гр.д. № 627/2023 г. по описа на СРС, 175 състав.

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв. П. Й. Н., ЕГН **********, сумата от 400 лв., представляващи възнаграждение за безплатна адвокатска помощ.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5

6