Определение № 560 от 24.09.2026, Окръжен съд - Разград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 560 гр. Разград, 24.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, 1-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия М. Йорданова

Членове:

Ирина М. Ганева

ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА като разгледа докладваното от ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20263300500347 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 ал.1 т.2 в.в. с чл.413 ГПК.

Образувано е по частна въззивна жалба, подадена от адв.С. Н.,процесуален представител на Р. Д. З. против Определение № 183/27.03.2026г., с което е оставена без уважение молбата му за присъждане на разноски в размер на 230евро, възнаграждение на адвоката по чл.38 ал.2 ЗА.

В жалбата се излагат доводи за неоснователност на извода на съда,че не се дължат разноски по възражение по чл.414 ГПК, тъй като същите се определят в исковия процес по чл.422ГПК, като в случая до такъв няма да се стигне поради направеният отказ от заявление за претендираната договорна лихва в размер на 18лв., както и относно поради липсата на задължение възражението по чл.414 ГПК да се мотивира.Намира за неправилни изводите на съда,че когато се осъществява процесуално представителство по чл. 38 ал.2 ЗА следва да се ангажират доказателства за материална затрудненост. Възнаграждението следва да бъде определено в размер, съгласно чл.7 ал.2 т.1 /при интерес до 1000лв.-400лв. или 230евро/.

Моли съда на адв.Н. да бъде присъдено възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА в размер на 230евро.

Въззивният съд приема следното: подаденото срещу Р. Д. З. заявление от Кредит Инс АД е за сумата от 200лв.,главница,18лв. договорна лихва, 2.92лв. законна лихва, които съдът е присъдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1045/02.12.2025г. по делото. Заповедта е връчена на длъжника на 14.01.26г. На 05.02.26г. длъжникът е депозирал възражение, в което заявява,че не оспорва присъдената главница от 200лв. и законната лихва от 2.92лв. Същият заявява,че оспорва единствено задължението за претендираната договорна лихва в размер на 18лв., като погасено по давност. За това възражение се претендира възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА в размер на 230евро.

1

Междувременно длъжникът е платил дължимата главница и законна лихва, а заявителят е направил отказ от заявлението за присъждане на договорна лихва и е обезсилил заповедта за изпълнение в тази част.

Въззивната инстанция не споделя изложените от заповедния съд правни изводи.

Заповедният съд се е позовал на съдебна практика Определение №45/23.01.19г. по чтд №3074/2018г., първо т.о. на ВКС, която в случая е неприложима. В това определение се разглежда хипотеза, при която заповедното производство прераства в исково, където безспорно исковият съд определя разноските на страните,направени в заповедното производство. Това е и логичният изход, за да се избегне двойното плащане на разноски за едни и същи претенции.Няма спор,че воденето на иск по чл.422,респ. чл.415 ал.1 ГПК само за установяване на съществуването на вземане за разноски,направени в заповедното производство е недопустимо. Именно поради тази причина за тях следва да се произнесе заповедния съд,при условията на чл-78 ал.4 ГПК.

В случая до исково производство не се е стигнало, поради направен отказ от заявлението въз основа на направеното възражение по чл.414 ГПК в едната част, и признаване на длъжника, и дори плащане на признатите задължения. Ето защо претенцията за разноски има своето основание.

Неоснователна е претенцията в своя размер. Претендира се адв.възнаграждение, което съда да определи в размер от 230евро, за защита на претендирано право от 18лева. При определяне на дължимото адв.възнаграждение за оказана безплатна адв.помощ съда следва да приложи критериите на чл.36 ал.3 от ЗА: фактическа и правна сложност, засегнаия интерес, условията,при които е предоставена правната помощ и квалификацията, опита и специализацията на адвоката. В случая съдът отчете липсата на фактическа и правна сложност при изготвяне на възражение по чл.414 ГПК с простото позоваване на изтекла в полза на длъжника погасителна давност, заявения материален интерес от 18лв. и липсата на необходимост от високо специализирана адвокатска помощ.

При определянето на възнаграждението по чл.38 ал.2 ЗА съдът дължи аналогично поведение, като при преценка на платените разноски за адвокат. Основен източник на правото е решение от 25.01.2024г. по дело C-438/22 г на СЕС, в което е направен извод, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Горното решение дава на настоящия съдебен състав основание да приеме, че определените в 2

Наредбата размери не са обвързващи. Съдът може да прецени пропорционалността на претендираното от длъжника като дължимо адв.възнаграждение спрямо сложността на делото и да присъди по-нисък от минималния размер на разноските, дължими от заявителя.

Минималният размер от 400лв. /230евро/ на възнаграждението, определен от чл.7 ал.7 в.в. с ал.2 т.1 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, е ориентир за присъждане на възнаграждение в полза на заявителя, но не е задължителен, предвид цитираната по-горе практика на СЕС.

В настоящия случай, като отчита липсата на фактическа и правна сложност и най- вече материалният интерес на предмета на възражението, който е 18лв./9.20евро, съдът счита, че размерът на възнаграждението по чл.38 ал.2 ЗА за извършената от адвоката дейност е 20 евро. В противен случай претендираното от длъжника адв.възнаграждение, би довело до диспропорция между правата на двете страни.

В частната жалба се сочат твърдения за изложени изводи на заповедния съд за необходимостта от ангажирането на доказателства за материална затрудненост на длъжника, с оглед осъществяването на процесуално представителство по чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Такива изводи заповедният съд не е правил.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Отменя определение №183/27.03.2026г. по чгд№1531/2025г. на рС-Кубрат, само в частта, с която е оставено без уважение искането на адв.С. А. Н. за присъждане на основание чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 230евро за процесуално представителство на Р. Д. З., за подаване на възражение по чл.414 ГПК, като вместо това постанови:

ОСЪЖДА КРЕДИТ ИНС АД,ЕИК 205997727 да заплати на адв.С. А. Н. сумата от 20 /двадесет/ евро, адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА, за процесуално представителство на Р. Д. З., изразяващо се в подаване на възражение по чл.414 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3