Решение № 641 от 23.10.2019, Окръжен съд - Сливен

Р Е

Ш Е Н

И Е N

186 гр.

Сливен, 23.10.2019 г.

В И

М Е Т

О Н А

Н А Р

О Д А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесет и трети октомври през двехиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 491 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Атакувано е първоинстанционно решение № 1301/08.11.2018г. по гр.д. № 268/2018г. на СлРС, с което е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп“, гр. София сумата 421, 21 лв., представляваща заплатено обезщетение по застраховка „Каско“ за щети, причинени на трето лице при управление на МПС, преминало през неравност на пътно платно, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 18.01.2018г. до окончателното изплащане, осъдено е „ПСТ Груп“ ЕАД, гр. София да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, след изпълнение на осъдителното решение срещу последната, сумата 421, 21 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на обратния иск на 09.02.2018г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски и такси по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника по основния и ищец по обратния иск в първоинстанционното производство, както и въззивна жалба от третото лице-помагач на страната на ответника.

Въззивникът-ответник атакува цитираното решение само в осъдителната спрямо него част, касаеща първоначалния иск, като твърди, че в нея то е неправилно и постановено при непълнота на доказателствата. Заявява, че ищецът не е доказал убедително наличие на препятствие на пътното платно на републиканската пътна мреж, което не е могло да бъде избегнато от водача на МПС и това е довело до щета. Не е доказана скоростта на движение на автомобила и размерът на препятствието, а от своя страна водачът е бил длъжен да се движи със скорост, съобразена с пътните условия, която да му даде възможност при опасност да намали или спра.

Въззивникът счита, че не е установено виновното противоправно действие или бездействие, което да е в причинна връзка с настъпилото ПТП, както и липсата на съпричиняване от страна на водача му, поради което администрацията, управляваща пътя, не носи отговорност за настъпилите щети, налице е случайно деяние, а не неизпълнение на законово задължение. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение в обжалваната му част и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете против него като неоснователни.

Претендира разноските за въззивната инстанция.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата по тази въззивна жалба страна няма подадени писмени отговори.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни жалби.

Въззивникът-помагач обжалва изцяло постановеното от първоинстанционния съд решение, като заявява, че то е неправилно и незаконосъобразно.

Счита, че неправилно искът е квалифициран по чл. 50 от ЗЗД, приемайки че вредите на лекия автомобил са причинени от дупка на пътното платно, собственост на АПИ, докато от представените доказателства е видно, че те са причинени от протектор на гума, изпаднал на пътното платно, вероятно от товарен автомобил, а този предмет не е собственост на ответната агенция. Поради това искът не може да бъде квалифициран по чл. 49 и сл. от ЗЗД, а следва да бъде квалифициран по чл. 45 от ЗЗД, развива съображения в тази насока. Освен това заявава, че в мотивите на атакуваното решение има вътрешни противоречия и разминаване със събраните доказателства, което е довело и до уважаването на обратния иск на ответника срещу помагача.

Независимо от това, че всички доказателствени твърдения на страните се позовавали на наличие на протектор от гума на платното, съдът се е мотивирал с неизвършване на „ремонт на процесната дупка“.

С оглед релевираните доводи въззивникът моли, в случай че въззивният съд измени квалификацията на иска на такава по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД, да се има предвид липсата н аелементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправно деяние, извършено виновно от ответника или трето лице, на което е възложена от него работа, и причинна връзка с вредата н аавтомобила. Счита, че в случая последната се дължи на случайно събитие. Излага виждането си относно разликата между фактическите състави на отговорността по чл. 50 и чл. 45 от ЗЗД касателно вината.

Във връзка с предявения обратен иск подчертава, че не са ангажирани доказателства по делото кога е изпаднал този протектор на пътното платно, вероятно е станало от автомобил, движещ се непосредствено пред процесното

МПС, а огледите на служителите, макар да се правят постоянноу не могат да се провеждате едновременно на всяка част от пътя. Има възражения и относно начина на уважаването на обратиня иск.

С оглед изложеното въззивникът моли съда да отмени изцяло атакуваното решение и отхвърли исковете, а ако счете за основателен искът срещу ответника, да отхвърли неговия обратен иск против помагача като недоказан. В случай на уважаване на двата иска моли да се постанови заплащане на сумите при условията н аразделност.

Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В тази въззивна жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подаден писмен отговор от ответното дружество, с който я оспорва като неоснователна. Въззиваемият заявява, че ищецът не е доказал с безспорни доказателства осъществяването на всички елементи, включени в предмета на доказване. Освен това съставителятна протокола не е присъствал на мястото на инцидента и е описал в протокола фактическата обстановка, както му е описана от заинтересуваното лице. Свидетелят пък заявява, че няма спомен да е видял препятствие на платното, няма данни за подадени сигнали от други водачи.

Установено е, че липсват нарушения на пътното платно, липсва и протектор на гума, поради което не е налице противоправно поведение на АПИ и причинна връзка с настъпилите вреди. С оглед това, счита, че искът срещу него е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В противен случай иска да се уважи обратният му иск и помогочът бъде осъден да му я заплати, заедно с разноските и юрисконсултското възнаграждение.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни на тази въззивна жалба.

В с.з., въззивникът - ответник, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва въззивната жалба на помагача, поддържа отговора си по нея. Моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и отхвърли иска на застрахователя, а в случай, че го уважи – да осъди помагача да му заплати присъдената сума, претендира разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. въззивникът-трето лице помагач на ответника и ответник по обратния иск, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище който поддържа своята въззивна жалба моли въззивния съд да я уважи, да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска на застрахователя, а ако го уважи – да отхвърли обратния иск против него като неоснователен.

При уважаване на двата иска присъждане на разноски при условията на разделност, претендира юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. въззиваемата страна

– ищец в първоинстанционното производство, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва двете въззивни жалби и моли въззивния съд да не ги уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, представя списък и заверено копие от фактура.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.

Тъй като с подаването на въззивни жалби и от ответника и от третото лице-помагач на страната на ответника, се обхващат всички части на атакувания съдебен акт и оплакванията засягат изцяло спорното правоотношение, въззивният съд ще ги разгледа и постанови общо по тях.

Изложените във въззивните жалби оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско избор”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увредения, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.

Така правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

Прието е от решаващия съд /и във въззивната жалба няма оплаквания в тази насока/, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице, като застрахован, по застраховка „Каско избор“, действала през периода, в който се е осъществило увреждащото събитие. По несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани във фактическия състав на чл. 410 от КЗ, за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застрахователната полица, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице. Правото на регрес е активирано от застрахователя, който със заплащането на застрахователното обезщетение на застрахования собственик на увредената вещ, е встъпил в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

То обаче се обуславя par excellence от деликтното правоотношение мужду последните двама и при това положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД

– деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на ответното дружество като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл.