Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2188 от 10.08.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11539/2021
Вид
Решение № 2188
Подписан
10.08.2022
Състав
Анелия Маркова, Пепа Маринова-Тонева, Ирина Стоева

Цитирани разпоредби

  • чл. 154 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.175 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.202 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417, т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 232, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1,предл.3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 71 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.143 · Закон за защита на потребителите
  • чл.60 · Закон за кредитните институции
  • чл.60, ал.2 · Закон за кредитните институции
  • чл.9, ал.1 · Закон за съдебната власт
  • чл.288 · Търговски закон
  • чл.309 · Търговски закон
  • чл. 345, ал.1 · Търговски закон
  • чл. 432 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 2188 гр. София, 09.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100511539 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20136868 от 11.06.2021 г. по гр.д.№ 49705 по описа за 2020 г. на СРС, Трето ГО, 150-ти състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.Б.“ ЕАД срещу Д. ИВ.

Н., искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца, сума в размер на 49.97 лева, представляваща неплатени абонаментни такси за отчетен период от 25.11.2018 г. до 24.02.2019г. по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочитан номер + *******, сумата от 41.98 лева, представляваща неплатени абонаментни такси за отчетен период от 25.11.2018 г. до 24.02.2019г. по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочитан номер + *******, сумата от 262.48 лева, представляваща неплатени абонаментни такси и ползвани услуги за отчетен период от 25.11.2018г. до 09.01.2019г. по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочитан номер + *******, и сумата от 73.43 лева, представляваща неплатени абонаментни такси и ползвани услуги за отчетен период от 1

25.11.2018г. до 24.12.2018г. по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочитан номер + 359 898797197, ведно със законна лихва върху всички посочени суми от 23.06.2020г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 26287/2020г. по описа на СРС,150 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочитан номер + ******* за разликата над 73.43 лева до пълния предявен размер от 79.52 лева и по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочитан номер + ******* за периода от 10.01.2019г. до 24.02.2019г.; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.Б.“ ЕАД срещу Д. ИВ.

Н., искове с правно основание чл. 345, ал.1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца, сума в размер на сумата от 284.54 лева, представляваща неплатени лизингови вноски за отчетен период от 25.11.2018г. до 24.04.2019г. по договор за лизинг от 21.03.2018г. и сумата от 47.99 лева, представляваща неплатени лизингови вноски за отчетен период от 25.11.2018г. до 24.12.2018г. по договор за лизинг от 09.02.2017 г., ведно със законна лихва върху всички посочени суми от 23.06.2020г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 26287/2020г. по описа на СРС,150 състав;

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.Б.“ ЕАД срещу Д. ИВ. Н., искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца, сумата от 62.46 лева, представляваща неустойка за прекратяване на допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочитан номер + ******* и сумата от 89.19 лева, представляваща неустойка по договор за лизинг от 21.03.2018, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 26287/2020г. по описа на СРС,150 състав.

Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби, както следва:

Въззивна жалба, подадена от ищеца пред СРС – „Т.Б.“ ЕАД сега с наименование „Й.Б.“ ЕАД.

Решението се обжалва в частта в която претенциите по чл.422 ГПК са били отхвърлени като неоснователни.

2

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в частта в която бил определен размерът на допълнителните услуги така както били посочени в заключението на съдебно-техническата експертиза. СРС не бил съобразил, че там сумите са без ДДС. Затова следвало върху сумата от 28,44 лв. да се добави ДДС или 34,13 лв., респ.79,12 лв. вместо 73,43 лв. По отношение на отхвърлената неустойка и сумата за разликата в цената на предоставеното устройство, съответно 62,46 лв. и 89,19 лв. сочи, че изводите на съда за разваляне на допълнителното споразумение по вина на мобилния оператор били неправилни. Според въззивника подадената от потребителя жалба не съдържала волеизявление за разваляне на допълнителното споразумение. Счита, че СРС неправилно бил тълкувал текста на жалбата.

СРС не бил взел предвид, че ищеца бил извършил компенсация и затова вместо 453,30 лв. бил претендирал сумата в размер на 262,48 лв. Сочи, че не носел вина за късното уведомяване на потребителя за достигането на кредитния лимит, тъй като се касаело до чат за възрастни и било необходимо време за обработка на генерирания трафик. Следвало да се има предвид, че спирането на мобилните услуги на 08.12.2018 г. представлявало уведомление.

Дори да се приемело, че допълнителното споразумение е развалено по вина на оператора, то неустойка се дължала. Същата била уговорена не само поради вина, но и по инициатива на потребителя. Налице било нарушение от страна на потребителя, тъй като било налице неплащане в срок повече от две години.

Иска се от настоящата инстанция да отмени в обжалваната му част първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго с което в полза на ищеца/въззивник се признае дължимост на сумата над 73,43 лв. до 79,52 лв. – абонаментни такси и използвани услуги за номер + ******* и неустойка в размер на 62,46 лв. и сумата в размер на 89,19 лв., представляваща разлика в цената на предоставеното устройство.

Решението се обжалва и в частта за разноските.

Претендират се разноски пред настоящата инстанция.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответницата пред СРСД. ИВ. Н..

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 22. 06. 2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 29.06.2021 г., следователно същата е в срока 3 по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в частта в която искът по чл.422 ГПК е бил отхвърлен.

Въззивната жалба се явява допустима.

Въззивна жалба подадена от ответницата пред СРС - Д. ИВ. Н..

Решението се обжалва изцяло.

Сочи, че решението било очевидно неправилно и постановено при драстично противоречие с критерия за справедливост. Нарушен бил основния принцип за осъществяване на процеса от независим и безпристрастен съд.

Нарушен бил принципа за случайно разпределение на делата, тъй като исковото производство било разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение в заповедното производство. СРС не бил взел предвид, че в исковото производство следва да е предявено за установяване същото вземане по основание и размер. Твърди, че предмет на делото било вземане по чл.60, ал.2 ЗКИ въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК. Това налагало да се посочи броя на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, както и общият размер на просрочената сума. Самото вземане следвало да бъде установено към момента на приключване на съдебното дирене. Счита, че СРС не е разпределил правилно доказателствената тежест. Наред с това сочи, че претенциите на ищеца не били доказани пълно и главно. Не било взето предвид, че сключеният договор за мобилни услуги бил въз основа на Общи условия. СРС неправилно преценил, че поведението на служителя на ответника за неуведомяване в срок на потребителя във връзка със спирането на услугата поради надхвърляне на лимита, не представлява нарушение на договора. Освен това ползването на телефона било свързано с професията, която упражнява ответницата поради което при спирането търпяла загуби и пропуснати ползи, което било видно от събраните гласни доказателства. Практиката на ВКС допускала нарушение на договорни задължения да бъде основание за настъпване на неимуществени вреди. Сочи, че договора бил прекратен от ответницата поради неизпълнение на задълженията на ищеца във връзка с установения лимит и затова не се дължали такси за абонамент. Действително, на 09.12.2018 г. телефонните номера на ответника били спрени за неплатени фактури. Ответницата отишла още същият ден да заплати своите задължения. Съобщено й било, че дължи 4

235,14 лв.; тази сума била заплатена на място. При поискване да бъде пуснат телефона, служителката в офиса заявила, че следва да се доплатят още 450 лв., защото бил надвишен кредитния лимит. Това означавало, че някой служител, който следял дали се надхвърля лимита, не е изпълнил задълженията си. Това принудило ответницата да смени оператора като запази номера, за да не се затруднява работата й. По делото не ставало ясно по какъв начин са начислени, претендираните от ищеца суми. Самите фактури били оспорени като частни свидетелстващи документи; същите не били подписани от ответника. Счита, че дори без експертиза може да се установи, че сумите не са определени правилно. Твърди, че в случая е налице нарушение на добрите нрави. Клаузата за неустойка била нищожна, а и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Ответницата имала качеството на потребител по смисъла на пар.13,т.2 от ДР на ЗЗП. Не следвало съдът да присъжда неустойка в размер на три месечни абонамента, както се искало от ищеца. Представените ОУ били актуални към 30.06.2017 г., т.е. много след процесния период. Клаузата за неустойка при прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя също била неравноправна. Затова съдът следял служебно. Счита, че чл.26, ал.1,предл.3 ЗЗД намирал приложение и при търговските сделки по правилото на чл.288 ТЗ; налице била забрана по чл.309 ТЗ. Тъй като бил предявен положителен установителен иск по чл.422 ГПК, то осъдителния иск по чл.92 ЗЗД за неустойка бил нищожен. По делото не ставало ясно как са начислени и отчетени допълнителните услуги. По делото не било доказано, че същите са осъществени на претендираните стойности.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС. В същият се излагат доводи за нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното решение. Аргументите на въззивника били освен неоснователни, така и несъстоятелни. Не били допуснати сочените от въззивницата нарушения при разпределянето на делата. Налице бил пълен идентитет между заповедното и исковото производство. Счита, че по делото били събрани достатъчно писмени доказателства, установяващи основателността на претенциите му. Доставянето от страна на ищеца на услугите на ответницата било доказано и със заключение на съдебнотехническата експертиза. Основание за претендиране на вземанията не били фактурите, а сключените между страните договори и допълнителни 5 споразумения. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 02. 07. 2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 15.07.2021 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване на първоинстанционото решение в частта в която искът по чл.422 ГПК е бил уважен срещу ответницата.

Въззивната жалба в тази й част се явява допустима.

В частта в която се обжалва решението в отхвърлителната му част, не е налице правен интерес от обжалване. Затова и въззивната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В тази му част настоящето решение има характер на определение.

По основателността на жалбата:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

По доводите във въззивната жалба:

След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

За издадената на 07. 07.2020 г. по ч.гр.д.№ 26287 по описа за 2020 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 10.08.2020 г.

На 01.09.2020 г. е било подадено възражение по чл.414 ГПК.

На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 18. 09.2020 г.