Определение № 1552 от 26.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1552 гр. София, 26.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002104271 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Д. Т. Ф., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. И. М. срещу решение № 542/07.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 752/2025 г. на Бургаския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 494/07.03.2025 г. по гр. дело № 6356/2024 г. на Бургаския районен съд, предявеният от жалбоподателката срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 1 от КЗПЧОС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до претендирания размер от 15 000 лв.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Ф., също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди/да се произнесе относно относимостта и значението за спора на всички събрани по делото доказателства; задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет; може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като такива без доказателствена стойност; 2) следва ли въззивната инстанция при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации и правните й изводи да са обосновани; 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, както и всички обстоятелства, имащи отношение към определяне размера на неимуществените вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ; 4) длъжен ли е 1 въззивният съд да отчете причинно-следствената връзка между установените вреди и извършените незаконосъобразни действия; 5) как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; и 6) отчетени ли са съществуващите в страната обществено-икономически отношения при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по първите пет правни въпроса въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос (група въпроси) – в противоречие с решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г. на III-то гр. отд., решение № 127/22.07.2016 г. по търг. д. № 1772/2015 г. на І-во търг. отд, решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на І-во гр. отд., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на І-во гр. отд., решение № 21/03.08.2022 г. по гр. д. № 3994/2021 г. на І-во гр. отд., т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на І-ро гр. отд., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д.

№ 4297/2014 г. на IV-то гр. отд. и решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на I-ро гр. отд.; по втория въпрос – в противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV-то гр. отд; по третия, четвъртия и петия въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 296/19.10.2015 г. по гр. д. № 6559/2014 г. на IV-то гр. отд. По отношение на шестия въпрос жалбоподателката сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага съображения в тази насока. Навежда се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, като се твърди несъотвествие на присъдения размер на обезщетението с реалните съществуващи икономически отношения и икономическа конюктура.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е установил от писмените доказателства по делото, че в Бургаската районна прокуратура (БРП) е била водена преписка, образувана по заявление от 05.05.2023 г. на директора на детска градина „Веселушко“, подадено по повод изявление на жалбоподателката-ищца – учителка в детската градина, пред колегите й, че ги кани на погребението си на 12.05.2023 г. от 18.30 ч., но ги моли да не й поръчват венец, тя сама щяла да си поръча. По същата преписка, с прокурорско постановление от 05.05.2023 г., на основание чл. 199 от НПК и чл. 145, ал. 1, т.

3 и т. 6 от ЗСВ, е било възложено на ръководителя на Центъра за психично здраве (ЦПЗ) – [населено място] извършване на проверка, при която да се установи налице ли са основанията на чл. 150 и чл. 154, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗдр за прилагане на мерки за временно физическо ограничаване по отношение на ищцата. Със същото постановление е отправено предложение до ръководителя на ЦПЗ – при констатация на основания по чл. 154, ал. 3 от ЗЗдр., да бъде сезирана районната прокуратура, която да поиска от районния съд да постанови решение в тази насока; даден е срок от 48 часа за изпълнение, като е разпоредено копие от постановлението да се изпрати на началника на 5то РУ на МВР – [населено място].

От съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства въззивният съд е приел за установено, че на 05.05.2023 г. ищцата, без предварително да е уведомена, е била отведена от работното й място от служители на 5-то РУ. От съвкупната преценка на показанията на свидетелката В. П. – съседка на ищцата, и описаната в исковата молба фактология, съдът е приел за установено, че това се е случило по време на работа – ищцата е била с децата на площадката и е била извикана от нейна колежка да влезе в занималнята, тъй като някой я чака. Ищцата била силно озадачена, което се засилило още повече, когато установила, че в занималнята я чакат униформени полицаи, които поискали личната й карта и я взели.

Смущението й прераснало в страх – тя не получила обяснение за причината за това посещение, а страховете й се увеличили още повече, след като била отведена до полицейската кола. Едва тогава полицаите й съобщили, че имат прокурорско разпореждане да бъде отведена до ЦПЗ-Бургас за преглед, от което ищцата „онемяла“. Изпитала силен страх при качването й в линейката, като се чувствала и силно унижена, отведена от работното й място от екип на Спешна помощ и органите на МВР – „по риза, не ми беше 2 позволено да си взема дори връхната дреха“.

От писмо от 10.05.2023 г. на ЦПЗ-Бургас въззивният съд е установил, че при извършения преглед д-р Р. М. е констатирала, че ищцата, „доведена от екип на Спешна помощ и органи на МВР“, не се води на диспансер и не е лекувана в ЦПЗ-Бургас, както и че към момента на прегледа не е установено наличие на психично заболяване. В писмото е посочено също:

„Попълнени критерии за първоначална оценка на риска при обслужване на пациенти с рисково поведение – общ резултат 0 точки“. Окръжният съд е установил и че с постановление от 09.06.2023 г. прокурор С., запознавайки се с материалите по преписката и становището на психиатъра – д-р М., е отказала да отправи предложение до районния съд за задължително настаняване и лечение в психиатрично заведение по отношение на ищцата.

От показанията на свидетелката П. съдът е установил още, че на 05.05.2023 г., след 17.30 ч. съпругът на ищцата, силно притеснен, се обърнал към свидетелката с молба да го придружи с колата, тъй като са взели съпругата му с линейка и я отвели в „психото“. По пътя получили позвъняване от ищцата, която ги информирала, че са я върнали на работното й място, поради което свидетелката и съпругът на ищцата се насочили към детската градина. Пристигайки там, заварили ищцата плачеща, свита до оградата на детската градина; тя била толкова силно стресирана, че свидетелката П. не можела да осъществи никакъв словесен контакт с нея и да разбере какво се е случило, което продължило и в следващите часове. След като прибрали ищцата в дома й, два часа по-късно, при позвъняване от страна на свидетелката с цел да разбере по-добре ли е Д., съпругът й обяснил, че в момента е много притеснена и не може да разговаря дори с него. Едва на другия ден ищцата успяла да разкаже на свидетелката за случилото се; след въпросния ден ищцата непрекъснато говорела за случая. В показанията си свидетелката П. е заявила още, че знае, че ищцата има проблеми на работното си място, датиращи два-три месеца преди 05.05.2023 г.; свидетелката знае също, че след това я уволнили, като са й казвали, че „така ще бъде, докато пуска жалби срещу детската градина“.

Окръжният съд е обсъдил и показанията на свидетелката, че след случая ищцата е претърпяла онкологична операция и е отслабнала с 15-20 кг., като свидетелката не е запозната дали тази операция е била планирана. От представена по делото епикриза съдът е установил и че ищцата е постъпила в болница на 03.07.2023 г. по клинична пътека „нерадикално отстраняване на матката“, с окончателна диагноза „интрамурален лейомиом на матката“, като е изписана на 08.07.2023 г. с описан постоперативен статус: „спокоен следоперативен период“, изход на заболяването: „с подобрение“. Въззивният съд е приел, че с оглед всички събрани по делото доказателства, не може да се направи извод за наличие на пряка причинно-следствена връзка между случилото се на 05.05.2023 г. и последващата медицинска интервенция във връзка със здравословното състояние на ищцата. Приел е също, че подобна връзка, макар и възможна, с оглед доказателствения материал е само хипотетична и не е еднозначно доказана.

В обобщение съдът е приел, че изключая горното, по делото има достатъчно събрани доказателства, че в резултат на принудителното й отвеждане на 05.05.2025 г. от полицейските служители и качването й в линейката с цел отвеждане до ЦПЗ-Бургас, ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в изживян срам, страх и унижение.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна въззивният съд е приел, че в изпълнение на издаденото прокурорско постановление от 05.05.2023 г., е била осъществена неоснователна принуда спрямо ищцата, поради което следва да се ангажира отговорността на ответната ПРБ по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. В тази връзка съдът е изложил съображения, че не съществува разпоредба в НПК, НК и ЗЗдр., която да дава правомощие на прокуратурата да задължи някое лице да се подложи на медицинско изследване. Изтъкнал е, че само и единствено съдът може да задължи някого да се подложи на медицинско изследване, и то по предвидения за това ред – чл. 89 от НК и чл. 153 и сл. от ЗЗдр., като при анализ на същите разпоредби е приел, че нито една от тези две процедури не предвижда правомощие на прокурора да назначава експертиза и да задължава лицето да се яви на психиатричен преглед.

Предвид горното въззивният съд е приел, че ищцата е била лишена от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КЗПЧОС, в рамките на не повече два часа – от отвеждането й от органите на МВР до ЦПЗ-Бургас, където е извършен прегледът, до освобождаването й след прегледа и 3 връщането й пред детската градина. Приел е и че в този период от време, предвид установените обстоятелства по делото, ищцата несъмнено е изпитала дискомфорт в резултат на засегнатото й право на лична свобода и неприкосновеност, препятствани са правото й на свободно придвижване, правото й на труд, правото на изразяване на собствена воля, без да са били налице основания за това. Съдът е приел и че по делото са събрани доказателства за конкретно изживените от ищцата емоционални страдания и интензитета им – еднозначно е установено, че тя е изпитала силен стрес, вследствие на изживения страх, а също срам и унижение в резултат на случилото се; дълго време след събитието на 05.05.2023 г. не е можела да забрави за случилото се, дни наред е плачела, чувствала се е силно унизена, накърнени са били нейните чест и достойнство.