Решение № 244 от 08.10.2025, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. Габрово, 08.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Ива Димова

Габриела Б. Илиева при участието на секретаря Даниела Бл. Платиканова като разгледа докладваното от Габриела Б. Илиева Въззивно гражданско дело № 20254200500456 по описа за 2025 година

Производството е образувано по въззивна жалба от 10.03.2025 г. на С.

М. Ж. чрез адв. Р. Б. срещу Решение № 64 от 17.02.2025 г. по гр. д. № 2006/2023 г. по описа на РС-Габрово, с което С. М. Ж. е осъден да заплати сумата от 1 255, 51 лева на „*****“ ООД, а предявените искове от „*****“ ООД против С. Ж. за заплащане на сумите от 110, 49 лв., представляваща задължителна застраховка „Гражданска отговорност" за 3 месеца; 633, 75 лв., представляваща застраховка „Каско" - за период от 3 месеца; 1 336, 99 лв., представляваща оскъпяване на застрахователна премия вследствие на регистрирани щети; 225 лв., представляваща винетни такси за период от 3 месеца; 2 340 лв, представляваща лизингови вноски за период от 3 месеца;

412, 11 лв. представляваща ЧМР застраховка; 24 лв. /двадесет и четири лева/, представляваща GPS проследяване на МПС, са отхвърлени като недоказани и неоснователни.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Севлиево е изцяло недопустимо, а също неправилно и необосновано в частта, с която е осъден С.

Ж. да заплати на ищцовото дружество сумата от 1 225, 51 лв. Излагат се съображения за недопустимост на исковата претенция, поради наличие на специален ред за уреждане на отношенията, а именно чл. 203, ал. 1 вр. чл. 210 КТ. Твърди, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че въззивникът е реализирал ПТП по време на командировката си в чужбина, т. е. при или по повод възложената му работа. Предвид това сочи, че ако следва да се реализира отговорността му, то тя следва да е в размерите, определени от чл.

206 КТ. Твърди, че доколкото МПС-то е било предмет на лизингови отношения между „*****“ и „*****“ ЕООД, а съгласно лизинговия договор 1 застраховките „Гражданска отговорност“ и „Каско“ се сключват от името на лизингодателя и в негова полза, за сметка на лизингополучателя, „*****“ няма право да получи сумата от 1 255, 51 лв. По същество моли за обезсилване на решението на РС-Габрово. В случай, че съдът намери решението за допустимо, моли за неговата отмяна като неправилно в частта, с която С. Ж. е осъден да заплати сумата от 1255, 51 лв. на „*****“. Претендира разноски.

В законоустановения срок въззиваемият, ищец в първоинстанционното производство, не се възползва от правото си на отговор на въззивната жалба.

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и същата е процесуално допустима.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на „*****“ ООД, представлявано от управителя Н. Т., чрез пълн. си Н. К., срещу С. Ж.. В исковата молба са изложени твърдения, че дружеството „*****“ е било работодател на С. Ж., по силата на трудов договор 07/23.11.2021 г., за период от 23.11.2021 г. до 15.04.2022 г. Основната дейност на дружеството била международен превоз на товари. С. Ж. бил назначен на длъжност „шофьор“ в дружеството, като му било предоставено МПС – „*****“ с рег. № СВ ***** СХ. След проведен курс в страни от ЕС, в началото на м. февруари 2022 г., при прибирането си в България, С. Ж. уведомил работодателя си, умишлено заблуждавайки го, че на паркинг по пътя от Гьор за Будапеща, при маневра на заден ход не е видял ограничител и е увредил задната броня на повереното му МПС. Автомобилът имал сключена застраховка „Каско“, поради което работодателят завел щета, по която посоченото МПС е ремонтирано в доверен сервиз, на който застрахователят платил стойността на ремонтната дейност. След извършена проверка от страна на застрахователя, се установило, че в Германия е регистрирано ПТП на 09.02.2022 г. с посоченото МПС и с еквивалентни увреждания като декларираните от „*****“.

Застрахователят изпратил покана за връщане на заплатената стойност на ремонтната дейност по „*****“ с рег. № СВ ***** СХ. Изложил е твърдения и за друго осъществено ПТП в Германия от С. Ж., по което ремонтните дейности по същото МПС е отнело 3 м., в който период автомобилът не е могъл да се ползва, а ищцовото дружество го е обслужвало и плащало задълженията по него /застраховки, винетни такси, лизингови вноски, ЧМР застраховка, GPS проследяване/. Предвид това, ищецът е поискал от съда да осъди С. Ж. да му заплати сумата от 1 255, 51 лв, представляваща възстановено обезщетение към „*****“ АД и подробно описаните суми за различните задължения във връзка с „*****“ с рег. № СВ ***** СХ.

В доклада по делото, първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искови претенции по чл. 203, ал. 2, предл. трето КТ вр. чл. 45 ЗЗД, т.е. като обезщетение за вреди, причинени от работника на работодателя не при или по повод изпълнение на трудовите задължения.

2

Установено е по делото, че между страните е сключен трудов договор № 7 от 23.11.2021 г., по силата на който С. Ж. е назначен на длъжността „шофьор“ в ищцовото дружество, който е прекратен със заповед на 15.04.2022 г. Установено е, че 01.02.2022 г. до 13.02.2022 г. С. Ж. е командирован като шофьор във връзка с изпълнение на заявки по маршрут: България-РумънияУнгария-Австрия-Германия-Белгия-Нидерландия, с МПС „*****“, рег. № СВ ***** СХ.

Установено е, че след проведен курс в страни в ЕС, С. Ж. се прибира в България и уведомява работодателя си, че на паркинг по пътя от Гьор за Будапеща, при маневра на заден ход не е видял ограничител и е увредил задната броня на повереното му МПС с рег. № СВ ***** СХ. Поради тази причина, управителя на дружеството работодател регистрира щета в ЗД „*****" АД, където за това МПС има сключена застраховка "Каско". Същото е ремонтирано в доверен сервиз, като осъщественият ремонт е на стойност 1255, 51лв., като застрахователят е изплатил обезщетението по застраховката на доверения сервиз, извършил ремонта. Установено е, че на 09.02.2022г. на 15.21ч. на федерално шосе В27 на пътен възел 4726001 към пътен възел 4725053 в населено място – Ешвеге, окръг Вера Майснер, Германия е възникнало ПТП с участието на С. Ж., като водач на товарен автомобил марка „***", модел „*****" peг. № СВ ***** СХ, при което виновният водач е ответникът С. М. Ж.. Установено е и, че поради това застрахователят е изпратил покана до „*****“ за връщането на заплатената сума на доверения сервиз, поради заявяването на неверни обстоятелства за настъпилото ПТП.

Установено е, че дружество възстановява сумата от 1255, 51лв.

По исковите претенции за подробно описани суми за застраховки, винетни такси, лизинг вноски и пр. не са представени доказателства за твърдяното ПТП, което да е в причинно-следствена връзка с извършените разходи по процесния автомобил.

При така установената фактическа страна, съдът намира следните правни изводи:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По направеното възражение за недопустимост на исковите претенции, поради наличието на специален ред за уреждане на отношенията, а именно чл. 203, ал. 1 вр. чл. 210 КТ, съдът намира, че същото е неоснователно. Действително ограничената имуществена отговорност на работника по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 206 КТ се осъществява по специален ред, а именно чл. 210, ал. 1 КТ. Съгласно ал. 3 на същата разпоредба едва при писменото оспорване от работника на заповедта за удръжки, издадена от работодателя, последният може да предяви иск пред съда. Ограничената имуществена отговорност на работника/служителя обаче урежда случаите на причиняване на вреди на работодателя при или по повод изпълнение на трудовите задължения, по небрежност. В случаите, когато е налице умишлено причиняване на вреди, включително при или по повод 3 изпълнение на трудовите задължения, законът изрично предвижда, че отговорността се определя от гражданския закон /чл. 203, ал. 2 КТ/, както и че се реализира по съдебен ред /чл. 211 КТ/. Работодателят е посочил, че С. умишлено е съобщил неверни обстоятелства във връзка с причинените щети на предоставеното му МПС. Предвид това, реализирането на пълната имуществена отговорност на работника по съдебен ред се явява единствената възможност пред него, поради което производството, заедно с постановеното по него решение, е допустимо.

На следващо място, настоящият въззивен състав намира, че дадената от първата инстанция правна квалификация на исковете – чл. 203, ал. 2, предл. трето КТ е неправилна, доколкото ищецът е твърдял умишлено причиняване на вредите от ответника по време на командировката му за изпълнение на задълженията, вменени му с длъжностната характеристика за длъжността „шофьор“. Поради това, когато се касае до неточна правна квалификация на иска, довела до неправилно прилагане на материалноправна норма, при събрани по делото доказателства в рамките на непроменени фактически твърдения на страните, в правомощията на въззивния съд е да даде правилната правна квалификация и да се произнесе по съществото на спора, без да дава нови указания и събира нови доказателства /Решение № 263 от 26.04.2024 г. на ВКС по гр.д. № 2460/2023 г, ІV г.о. на ВКС; Определение № 2255 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 3488/2024 г., III г. о. на ВКС/. Предвид твърденията, съдържащи се в исковата молба, въззивният съд счита, че правилната правна квалификация на ищцовите претенции е чл. 203, ал. 2, пред. първо КТ вр. чл.

45 ЗЗД или умишлено причиняване на вреди от работника на работодателя при или по повод изпълнение на трудовите му задължения.

Първоинстанционният съд е разпределил доказателствена тежест по дадената правна квалификация по чл. 203, ал. 2, предл. трето КТ, като е посочил, че работодател следва да докаже противоправно поведение на лицето, вреда, причинна-връзка между противоправното поведение на лицето и вредата, като е посочил, че вината се предполага. В настоящият случай обаче, ищецът твърди умисъл при причиняване на вредите, който следва да бъде доказан от него. В този смисъл разпределението на доказателствената тежест за ищеца е както следва: 1) наличие на трудово правоотношение с работника към момента на причиняване на вредите; 2) противоправно деяние на работника; 3) вреди; 4) причинна връзка между противоправното деяние и вредите; 5) вина във формата на умисъл. Така работодателят следва да докаже всеки един елемент от посочения фактически състав. В конкретната хипотеза, независимо от неправилното разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е събрал доказателства, които установяват наличието на фактическия състав по чл. 203, ал. 2, предл. първо КТ.

Съобразно установената фактическа обстановка по делото, въззивният съд приема, че по първия иск за сумата от 1 255, 51 лв., работодателят е успял да докаже предпоставките, обуславящи наличие на пълната имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2, предл. първо КТ.

Разпоредбата на чл. 203, ал. 2 КТ препраща към гражданския закон, 4 относно реализацията на отговорността на служител или работник, причинил вредата умишлено. В гражданското право, когато се говори за вина, тя се изразява под формата на неполагане на грижата на добрия стопанин, но в конкретната хипотеза на чл. 203, ал. 2, предл. първо КТ, формата на вина не се покрива с вината, изискуема по основния състав на чл. 45 от ЗЗД. В първата хипотеза на чл. 203, ал. 2 КТ, каквито твърдения са наведени в исковата молба, вредата следва да е причинена умишлено. Умисълът като форма на вина, в тази хипотеза, съвпада с умисъла по наказателното право и е налице винаги, когато извършителят съзнава както противоправността на своето деяние, така и настъпването на вредата за работодателя, като иска /при прекия умисъл/ или допуска /при евентуалния умисъл/ появата на вредоносните последици. Дали е налице умисъл в неговите две разновидности /пряк или евентуален/, или се касае до непредпазливост /съзнавана или несъзнавана/, се определя от обективните обстоятелства. Доказването му може да се осъществи с всички допустими според ГПК доказателствени средства, в т. ч. признания на страните и свидетелски показания. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само при косвени доказателства, когато те са несъмнено установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт. Прието е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на пряко, така и на косвено доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК /Решение № 224 от 04.02.4024 г. по гр. д. № 924/2023 г., IV г. о. на ВКС/.