Решение № 743 от 09.10.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 743 гр. Казанлък, 09.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КЕТИ М. КОСЕВА при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА като разгледа докладваното от КЕТИ М. КОСЕВА Гражданско дело № 20245510102820 по описа за 2024 година

Предявен е осъдителен иск за връщане на платена без основание парична сума с пр. осн. чл. 55 ЗЗД.

Ищцата Л. Д. Т., ЕГН **********, от гр. К., моли съда да постанови решение, с което да осъди „КРЕДИРЕКТ” ЕООД да й върне сумата от 246,00 лева, платена без основание по договор за потребителски кредит № 959679 от 09.11.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 31.10.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. В хода на производството, след изслушване на назначената по делото ССЕ, ищцата претендира съдът да осъди ответника да й заплати сумата 145,90 лв.

Твърди, че е наследник на починалия кредитополучател Р.П.Н., ЕГН **********, която на 09.11.2023 г. сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 400,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 47%, годишен процент на разходите - 57,94% . Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора заемателят дължи и неустойка в размер на 98,50 лева, в случай, че не осигури обезпечението посочено в чл.6 от договора - банкова гаранция или поръчители. Счита, че с така договорения лихвен процент се нарушават 1 добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното по следните съображения: Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице когато се нарушава правен принцип - изрично формулиран или проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.

Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Сделката е търговска, нормата, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, като общите правила на ЗЗД - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД също намират приложение. Поради накърняването на добри нрави се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите й с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се налага извод за нарушение, водещо до нищожност на съглашението. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/.

При заем с кратък срок на ползване /4 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100 % по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Високата възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /със срок над 15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси.

Размерът на формираната от ответника печалба надвишава близо трикратно размера на предоставения заем. Твърди, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително 2 е, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми и не надхвърля повече от четири пъти законната лихва при обезпечени заеми. Договорената между страните лихва в размер на 47,00 % годишно, към която следва да се прибави скритата лихва под формата на неустойка надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави. Клаузата на чл.18 от договора накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна.

Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за нея.

Твърди, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС № 426/14 г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва поставяйки на кредитополучателя неизпълними условия, като по този начин кредитора създава предпоставки за начисляване на допълнително възнаграждение за неустойка.

Твърди, че нищожните клаузи на договора за кредит досежно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал.

1, т. 7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.

3

Поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита / чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/, чието изчисляване се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно. Фирмите за бързи кредити имат практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/ или предоставянето на банкови гаранции. Създадат предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят и включват в договорите за потребителски кредит санкции заплащането на неустойки или пък заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови кредиторите си осигуряват допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляват законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.

По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се 4 приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.

Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е 50 % от заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Твърди, че са уговорени следните ограничения, създаващи условия да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит от 400,00 лева се е задължила да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на 6531,00 лева най-малко /7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната/; поръчителят може да бъде само физическо, не и юридическо лице.; гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне два пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението, относно получавания трудов доход е необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което да отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД. Така недобросъвестно и в неин ущърб като 5 потребител, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да кредитира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно е, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители- едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от 6 свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).

Разпечатката съдържа 21 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cdf59d4d-f76d-432d-98e9-63ec2a9edfed