Решение № 459 от 07.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 459 гр. Пловдив, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Николай Стоянов Въззивно гражданско дело № 20265300500048 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Г. А. Х., ЕГН: **********, чрез адв. Н., против решение № 4859/11.11.2025 г., постановено по гр.д. № 6157 по описа за 2024 г. на Районен съд Пловдив, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против „Ново Финанс“ ООД, ЕИК: 203806803, иск с правна квалификация чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 993, 20 лева представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителна клауза за възнаградителна лихва, обективирана в чл. 2, т.2 б„ж“ от сключения между страните Договор за паричен заем № 757-ПВ/21.05.2020 г., платена в периода 21.06.2020 г. – 21.03.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда 04.04.2024г. до окончателното изплащане на вземането.

Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по същество на правния спор, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Ново Финанс“ ООД, ЕИК: 203806803, чрез адвокат, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

1

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Г. А. Х., ЕГН: ********** против „Ново Финанс“ ООД, ЕИК: 203806803, с която се иска да се осъди ответното дружество да заплати сумата от 993, 20 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителна клауза за възнаградителна лихва, обективирана в чл. 2, т.2 б„ж“ от сключения между страните Договор за паричен заем № 757- ПВ/21.05.2020 г. за периода 21.06.2020 г. – 21.03.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда 04.04.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 21.05.2020 г. между страните бил сключен договор за паричен заем № 757-ПВ/21.05.2020 г., по силата на който на ищеца бил предоставен кредит в размер на 1500 лева, обезпечен с ипотека върху недвижим имот, със срок за връщане 60 месеца, при ГЛП 36% и ГПР 36%. Ищецът твърди, че кредитът следвал да бъде върнат считано от 21.06.2020 г. до 21.06.2025 г., като общо дължимата сума съгласно погасителния план възлизала в размер 3252 лева. Посочва, че съгласно договора задълженията на ищеца били обезпечени с учредяване в полза на заемодателя ипотека върху втори етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ 72 квадратни метра, ведно с ½ идеални части от правото на ползване на източното и северното помещение в него от двуетажна масивна жилищна сграда, построена в УПИ IX-911 от квартал 24 по регулационни план на град Стамболийски, която ипотека била сключена под формата на нотариален акт. Ищецът изпълнил задълженията си, като за периода 21.06.2020 г.- 21.03.2024 г. заплатил в полза на ответника сумата от 2493,20 лева. Твърди, че възнаградителната лихва в размер на 36 % е недействителна, тъй като противоречи с добрите нрави. Твърди, че стойността на ипотекирания недвижим имот многократно надхвърля размера на дълга и води до свръхобезпечение на кредитодателя. Твърди че уговорената договорна лихва в размер на 36 % е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Твърди, че плащания са извършени чрез системата „Изипей“ АД, като със същите е погасил 1500 лева главница и 993,20 лева договорна лихва за периода 21.06.2020 – 21.03.2024 г., като предвид недействителността на клаузата за възнаградителна лихва заплатената по нея сума се явява недължимо платена.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Ново Финанс“ ООД, с който оспорва предявения иск.

С обжалваното решение районният съд е приел, че между ищеца и „Ново Финанс“ ООД е бил сключен Договор за паричен заем № 757-ПВ/21.05.2020 г., по силата на който ответното дружество е отпуснало на ищеца паричен заем в размер на 1500 лева със срок за връщане 60 месеца, на 60 равни месечни вноски – всяка от които в размер на 54,20 лева, платими на 21-во число, считано от 21.06.2020 г., при годишен лихвен процент 36,00% и ГПР 36,00%. Общата сума за плащане по заема, включваща главница и възнаградителна лихва възлизала в размер на 3252,00 лв., в т.ч. 1500,00 лв. главница и 1752,00 лв. възнаградитена лихва.

2

Районният съд е приел, че след като възнаградителната лихва не надвишава пет пъти законната лихва, не може да се приеме, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна. Поради това платената от ищеца възнаградителна лихва в размер на 993,20 лева е платена въз основа на валидна правно основание.

При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд.

По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на въззивната жалба, въззивният съд намира следното:

Правилно районният съд е приел, че клаузата на чл. 2, т.2 б„ж“ от договора за паричен заем, според която фиксирания годишен процент по заема е в размер на 36%, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.

Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно.

Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Съгласно решение № 1359 от 11. 03. 2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV г. о. няма установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й.

Ответното дружество е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, доколкото в предмета на дейност са включени банкови операции и операции по финансиране на продажби на кредит, респективно - може да отпуска заеми, както е в настоящия случай. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на кредитор и потребител по смисъла на чл.9, ал.3 и ал.4 ЗПК.

В чл. 2, т.2 б„ж“ от договора за паричен заем страните са постигнали съгласие за това, че отпуснатия заем от 1500 лв. ще се олихвява за целия период на договора с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 %. Освен това се установява, че 3 процесният договор за паричен заем е обезпечен с учредена в полза на заемодателя договорна ипотека. Настоящият съдебен състав намира, че така уговорения размер от 36 % годишно сам по себе си не е толкова висок размер на възнаграждение за ползване на чужди парични средства и не поражда съмнение в целите на това плащане.

Нарушение на нравствения императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено за генериране на свръхпечалба за сметка на икономически по-слаб заемополучател, както не е разглеждания казус.

Съдът намира, че в случая като най-ниско ниво на цена за ползване на заети средства (извън банковите кредити) следва да се преценява законната лихва, доколкото размерът й е формиран като долен праг на вредите, които собственикът на парични средства понася поради невъзможността да извлича доходи при служене с тях или чрез влагане в банка. Доколкото този законов размер се формира като поне 10 пункта над лихвите по междубанкови заеми (основен лихвен процент на БНБ), обичайната минимална цена за предоставяне на собствени пари назаем следва да е поне 10 % годишно. В по старата съдебната практика(Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.) се е приемало(макар и по незадължителен начин), че съществува икономическа основа и за по-скъпо финансиране с цел генериране и на печалба до двукратен размер на законната лихва (20 % годишно) и поради носене на риск при необезпечено кредитиране до трикратен размер (30 % годишно).

Новата съдебна практика/ вж. решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д.

№ 1027/2022 г., I т. о., ТК/ приема, че по силата на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя.

За сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, Закона за потребителския кредит. В тези специални закони, както и в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения.