Решение № 313 от 16.01.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 313 гр. София, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Т.а като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100512266 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава Двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 13314 от 31.07.2023 г., постановено по гр. д. № 10472/2022 г. на Софийски районен съд, 156-и състав, е допуснато извършването на съдебна делба на основание чл. 34 ЗС по отношение на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. София, ул. „********, намиращ се в сграда с идентификатор ***, с предназначение жилищна сграда – многофамилна, която е разположена в имот с идентификатор ***, който самостоятелен обект представлява жилище, апартамент, брой нива – 1, с площ от 88,45 кв. м., при съседи на самостоятелни обекти в сградата с идентификатори: на същия етаж ***, ***, под обекта ***, над обекта ***, между И. А. А. и

С. Б. П. при следните квоти в съсобствеността: 1/3 ид. част за И. А. А. и 2/3 ид. части за С. Б. П..

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника С. П., подадена чрез особения му представител адв. Д.Б., с която се навеждат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение по отношение на квотите в съсобствеността.

Според въззивника съдът неправилно е приложил правилата на Семеен кодекс (СК) от 1968 г. въпреки наличните по делото доказателства, че бракът на общия за страните наследодател Х. П.а е прекратен със смъртта й, настъпила 1 на 02.11.1988 г., по време на действие на СК от 1985 г. Намира, че решаващият съдебен състав не е изложил и мотиви защо е игнорирал разпоредбата на § 4 от преходните и заключителните разпоредби на СК от 1985 г., като в резултат на този пропуск съдът неправилно е счел, че в тежест на ответника е било да докаже принос за придобИ.е на имота.

Въззивникът излага още, че в хода на първоинстанционното производство е представен нотариален акт от 01.09.1986 г., издаден на основание ЗЖСК, като счита, че по отношение на процесния имот следва да намери приложение разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 3 от СК от 1985 г.

Застъпена е теза, че презумпцията за съвместен принос важи и в случаите, при които по време на брака член-кооператор в ЖСК, на когото е разпределен имотът е издаден нотариален акт, независимо от това дали в последния като собственици са посочени двамата съпрузи и дали другият съпруг е бил членкооператор в ЖСК. Счита, че в тези случаи би могло да се признае, че имотът е индивидуална собственост на единия съпруг, само ако той докаже, че другият съпруг няма никакъв принос за придобИ.ето на този имот. Ето защо намира, че в тежест на ищеца е било да докаже, че съпругът на Х. П.а няма никакъв принос за придобИ.ето на право на собственост.

Според въззивника необоснован и противоречащ на правната уредба към момента на отпускането му е и изводът на районния съд, че кредитът по ипотечен заем от ДСК не може да се счита като такъв за покрИ.е стойността на процесния имот. Намира, че от вида на ипотеката и разпоредбата на чл. 24 ЗДСК (отм.) е видно, че заемът е отпуснат именно за придобИ.е на процесния имот и следователно съгласно чл. 25 СК от 1985 г. представлява разход за нуждите на семейството. Въпреки това, счита, че не влагането на средства от заема, а обстоятелството, че легитимацията за собственост върху процесния имот е нотариален акт № 80/1986 г., издаден по време на брака, създава съпружеска имуществена общност съгласно чл. 19 СК от 1985 г. (отм.). Ето защо застъпва теза, че доколкото ищецът не е опровергал наличието на равенство в дяловете на съпрузите и не е доказал принос на Х. П.а с лични средства, то следва да се приеме, че ответникът е собственик на 5/6 ид. ч. от имота.

В жалбата се сочи още, че в заповедта по чл. 100 ЗТСУ изрично е записано, че отчужденият собственик Б. П. не е освободен от заплащане на разликата в цената на отстъпеното обезщетение, като ищецът, за да опровергае презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК, е следвало да докаже каква част от стойността на отчуждения имот е послужила за покрИ.е стойността на процесния имот, доколкото е възможно тази стойност да е незначителна.

Предвид изложеното въззивникът моли да бъде прието, че Х. П.а и Б. П. са придобили процесния имот при условия на съпружеска имуществена общност и след прекратяване на същата дяловете им са били равни, с оглед на което ответникът като единствен наследник на Б. П. е станал собственик на 5/6 ид. ч. от имота. В заключение се отправя молба за отмяна на обжалваното решение в частта, с която са определени квотите на страните в съсобствеността и постановяване на такова, с което да бъде прието, че ищецът е собственик на 1/6 ид. ч. от имота, а ответникът – на 5/6 ид. ч.

В законоустановения срок от ищеца И. А. е постъпил отговор на 2 въззивната жалба, подаден чрез адв. Е. В., с който е застъпено становище за неоснователност на същата. Според въззиваемия не са налице твърдените от насрещната страна пороци на първоинстанционното решение, като намира, че именно заповедта по чл. 100 ЗТСУ има вещноправно действие, поради което процесният имот е индивидуална собственост на Х. П.а, а не съпружеска имуществена общност, като след смъртта й е възникнала съсобственост между нейните наследници. В защита на тезата си въззиваемият цитира и практика на Върховния касационен съд.

Предвид изложеното, е отправена молба до настоящата инстанция за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно.

Решението в частта, с която процесният имот е допуснат до делба и в частта, с която е постановено, че делбата следва да се извърши между И. А. и С. П. не се обжалва и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящата въззивна проверка. В останалата обжалвана част съдът констатира, че решението е допустимо.

Относно неговата правилност настоящата съдебна инстанция намира следното:

Софийски районен съд е бил сезиран с искова молба, подадена от И. А. срещу С. П. за допускане до делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. София, ул. „********, намиращ се в сграда с идентификатор ***, с предназначение жилищна сграда – многофамилна, която е разположена в имот с идентификатор ***, който самостоятелен обект представлява жилище, апартамент, брой нива – 1, с площ от 88,45 кв. м., при съседи на самостоятелни обекти в сградата с идентификатори: на същия етаж ***, ***, под обекта ***, над обекта ***. Ищецът твърди, че е съсобственик на съответна идеална част по реда на наследствено правоприемство от неговата майка Х.

П.а, която е майка и на ответника по делото С. П.. Последният от своя страна е син от втори брак на Х. П.а.

В настоящия случай е предявен иск за делба на недвижим имот по чл. 34 З С . За да се уважи искът за делба, като се допусне прекратяването на възникналата съсобственост, следва да са налице следните материални и процесуални предпоставки: 1) ищецът да е носител на съответна идеална част 3 от правото на собственост върху включения в делбената маса имот; 2) предметът на делбата да бъде годен обект на правото на собственост и 3) в производството по делба да участват като страни всички съсобственици, тъй като допускането и извършването на делбата без участието в процеса на всички съсобственици ще бъде нищожно – арг. чл. 75, ал. 2 ЗН, вр. чл. 34, ал. 2 ЗС.

В тежест на ищеца по така предявения иск е да докаже, че имотите, чиято делба се иска, са съсобствени между него и ответника при твърдените квоти, като докаже фактите, от които произтича съсобствеността, така както са описани в исковата молба. Основният спорен въпрос, поставен за обсъждане пред настоящата инстанция, касае квотите в съсобствеността и поконкретно – дали процесният имот е бил съпружеска имуществена общност или лична собственост на майката на съделителите Х. П.а.

Не се спори между страните, а и се установява безпротиворечиво от събраните по делото писмени доказателства (удостоверение за наследници от 11.02.2022 г., удостоверение за семейно положение от 27.04.2023 г. и акт за женитба от 03.06.1962 г.), че Х. П.а е починала на 02.10.1988 г., оставяйки за свои наследници И. А. – син от първи брак, С. П. – син от втори брак и Б. П. – съпруг (починал на 23.11.1999 г.). Гражданският брак между Х. П.а и Б. П. е сключен на 03.06.1962 г., т. е. при действието на СК от 1968 г., но е прекратен със смъртта на съпругата Х. П.а, настъпила на 02.10.1988 г., при действието на СК от 1985 г. Тук е мястото да бъде посочен първият погрешен извод на районния съд – относно приложимия закон по отношение режима на придобИ.е на процесния имот, който е от съществено значение относно правилно определяне на квотите в съсобствеността. Съгласно разпоредбата на пар. 4, ал. 1 от преходните разпоредби на СК от 1985 г. правилата на кодекса относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за наличните имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузите по заварени бракове. Това е от съществено значение, тъй като в СК от 1985 г. за първи път се урежда институтът на съвместния принос и се въвежда презумпцията за наличие на съвместен принос – съгласно чл. 19, ал. 3 от кодекса съвместният принос се предполага до доказване на противното. Това означава, че за да бъде оборена презумпцията, страната, която твърди, че конкретна вещ, придобита по време на брака, е била лична собственост на единия съпруг, следва да установи при условията на пълно и главно доказване липсата на принос от страна на другия съпруг.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от кодекса вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити. Именно по време на брака на общия наследодател на съделителите Х. П.а и Б. П., на основание чл. 100, ал. 1 от Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ) процесният имот е получен като обезщетение срещу отчужден от бащата на Х. П.а Б.Ц. друг имот за мероприятия по ЗТСУ (отм.), като Ц. е прехвърлил правата си върху един от имотите, които получава като обезщетение на отчуждения му собствен, на дъщеря си Х. П.а. Не това обаче е моментът на придобИ.ето му, като относно това обстоятелство ще бъдат развити подробни съображения по-нататък в мотивите.

4

Нормата на чл. 20 СК от 1985 г. запазва режима, установен в чл. 13, ал. 2 от отменения СК/1968 г., относно личната собственост на съпрузите.

Разпоредбата на чл. 21, ал. 1 и 2 СК от 1985 г. няма аналог в отменения СК от 1968 г, но възпроизвежда правило, установено по тълкувателен път от съдебната практика при прилагането на стария кодекс. Става въпрос за т. 3 от ППВС № 5/31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г., където върховните съдии са достигнали до извод, че ако лични имущества на единия съпруг бъдат трансформирани изцяло в течение на брака в други имущества, новопридобитото имущество остава лична собственост на придобилия го съпруг. В посочената т. 3 от ППВС № 5/31.10.1975 г. се приема още, че ако срещу отчужден индивидуален имот на единия съпруг бъде отстъпен друг имот и стойността на двата имота е равна или тази на отчуждения имот е поголяма от тази на отстъпения, е налице пълна трансформация на притежаваното от единия съпруг имущество в друго такова, поради което съпругът – собственик на отстъпения имот, запазва индивидуалното си право на собственост върху придобития по този начин нов имот, макар и това да е станало по време на брака. Когато обаче срещу отстъпения в обезщетение имот се доплаща известна разлика в цената и това е станало по време на брака, както е и в настоящата хипотеза, в съпружеската имуществена общност се включва съответната на тази разлика част от собствеността на отстъпения имот. В този смисъл е и константната практика на ВКС, като например решение № 549 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 3218/2008 г., решение № 348 от 22.06.2009 г. по гр. д. № 2212/2012 г. и решение № 45 от 08.07.2020 г. по гр. д.