Решение № 530 от 22.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 530 гр. Пловдив, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Екатерина Мандалиева

Членове:

Радослав Радев

Недялка Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена Димова като разгледа докладваното от Екатерина Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20265300500015 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. И. В., ЕГН **********, чрез процесуалния и представител адв. С. Н. срещу Решение № 5124/24.11.2025г. постановено по гр.д. №5300/2025г. по описа на РС Пловдив, с който се отхвърля предявения от А. И. В., ЕГН **********, от гр. **********, адв. С.

Н., против ***********, представлявано от Управителя А. В. М., иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 286, 78 лева, недължимо платена без основание от нея на ответника по нищожна клауза за заплащане на възнаграждение за гаранция в размер на 286, 78 лева по чл.3, ал.1 от сключен между страните в гр. П. Договор за предоставяне на гаранция № 5279623/15.11.2024 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Решението се обжалва като като неправилно и незаконосъобразно по съображения подробно 1 изложени в жалбата. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск. Претендират се разноските по делото.

Въззивната жалба от „******, оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанциония акт, като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски. В случай на уважаване на иска се прави възражение за липса на предпоставките на чл. 38 от ЗА и неправилно определен размер на адвокатския хонорар по делото.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законния срок, от лице имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което жалбата се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Първоинстанционния съд е сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД. Ищцата А. И. В. от гр. П., моли съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата 286, 78 лева, недължимо платена без основание от нея на ответника по нищожна клауза за заплащане на възнаграждение за гаранция в размер на 286, 78 лева по чл.3, ал.1 от сключен между страните в гр. П. Договор за предоставяне на гаранция № 5279623/15.11.2024 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Ответникът оспорва иска.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска като е приел, че не се установява от събраните по делото доказатества, Договорът за предоставяне на гаранция, и в частност – клаузата на чл.3, ал.1 от този Договор да противоречи на принципа на добрите нрави, да заобикаля материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, да накърнява договорното равноправие между страните и да нарушава предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит – поради което наведените от ищеца доводи за нищожност на тази 2 клауза са неоснователни, и платената по нея сума от ищцата на ответното дружество се явява платена в изпълнение на задълженията на А. В. по Договора за предоставяне на гаранция, а не без основание.

Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят, който твърди че решението е незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/

В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, като след преценката им направи следните правни изводи:

Установено е, че между ищцата и „********** в гр. П. е бил сключен Договор за паричен заем № 5279623/15.11.2024 г., за сумата 600 лева, срещу задължението на ищцата да я върне в срок от 26 седмици на 13 равни двуседмични вноски, всяка от които в размер на 51, 94 лева. Между ищцата и ответника е сключен Договор за предоставяне на гаранция № 5279623/15.11.2024 г., с който ответникът е приел да отговаря солидарно с ищцата пред „****** за задълженията на ищцата по Договора за паричен заем, срещу възнаграждение от ищеца в размер на 286, 78 лева.

Основното възражение на ищцата е, че договорът за кредит е недействителен, тъй като посочения годишен процент на разходите и общо дължима сума не отговарят на действителните такива, като се сочи нарушение на чл.19, ал.1 ГПК. Твърди се, че недействителен се явява и договорът за гаранция, който има акцесорен характер, в частност клаузата за плащане на 3 възнаграждение за дружеството гарант. Тези оплаквания се поддържат и пред настоящата инстанция.

Нормата на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК, сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019г. по дело № С-290/19г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 2 ДФЕС от Krajský súd v Trnave, Член 10, параграф 2, буква ж от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка.

Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Това налага при изчисляването на тази ставка на ГПР, да се вземат предвид всички разходи по кредита свързани с договора за кредит. Установява се, че в контретната хипотеза не е взето предвид при изчислението на ГПР дължимото възнаграждение на гаранта „******* по чл.3 ал.1 от Договор за предоставяне на гаранция № 5279623/15.11.2024 . в размер на 286.78 лева. Правното задължение за сключване на такъв договор от заемателя В. изрично е залегнало в чл.4 от Договора за паричен заем сключен с „******. Доколкото чл.19 ал.1 ЗПК изисква всички общи разходи по кредита да се включат в ГПР, а §1 т.1 от ДР на ЗПК ясно сочи че под общи разходи по кредита следва да се имат предвид всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в 4 случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Изключение е само разхода за нотариалните такси.

В договора за кредит сключването на договор за гаранция с одобрено от заемодателя дружество-гарант е задължение на заемополучателя по чл.4 т.3 от договора за заем. Възнаграждение за дружеството гарант съставлява разход за клиента и е следвало да се включи в ставката на ГПР, което в случая не е направено. Ето защо съдът приема, че е е нарушена императивната нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, с оглед на което процесният договор се явява е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Последица от това, е недействителността и на договора за предоставяне на гаранция, тъй като по силата на чл.138 ал.1 от ЗЗД, поръчителството може да съществува само за действително задължение.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. Доколкото по делото е установено, че потребителят е платил над получената главница от 600лв, то сума от 286.78лв, се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя.

Като е достигнал до различни правни изводи и е отхвърлил предявения иск, първоинстанционния съд е постановил незаконосъобразен акт, който следва да бъде отменен, като вместо това искът бъде уважен.

С оглед изхода на спора на жалбоподателят се дължат направени пред двете инстанции разноски общо в размер на 38.26 евро заплатена държавна такса , а на адвокат С. Н. следва по реда на чл.38 от ЗА, за осъществена безплатна правна помощ на ищеца за бъде заплатена сумата по 204 евро за всяка от двете инстанции или общо сумата от 408 евро., която е съобразена с фактическата и правна сложност на делото, и проявената процесуална активност от адв. Н.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

О Т М Е Н Я Решение

№5124/24.11.2025г.

5 постановено по гр.д.

№5300/2025г. по описа на РС Пловдив, осми гр.с. като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ********** да заплати на А. И. В., ЕГН **********, от гр.

********* сумата от 146.83 евро / 286, 78 лева/, представляваща платена без основание от ищцата на ответника по нищожна клауза за заплащане на възнаграждение за гаранция в размер на 286, 78 лева по чл.3, ал.1 от сключен между страните Договор за предоставяне на гаранция № 5279623/15.11.2024, както и 38.26 евро, заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА ********* да заплати на адвокат С. Н. от АК

********партер сумата от 408 евро, възнаграждение за осъществена безплатната правна помощ по чл.38 от ЗА оказана на А. И. В. за двете съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6