Определение № 1244 от 14.05.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1244 гр. Бургас, 14.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. С. като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20242100500280 по описа за 2024 година

Делото е образувано по частна жалба вх.№ 4253 от 30.01.2024г. по описа на РСБургас, подадена от адв. Иван Танев от БАК като пълномощник на В. И. Д. от гр.Бургасищец по гр.д.№ 4050/2023г. по описа на Районен съд- Бургас.

Обжалвано е определение № 248 от 10.01.2024г., постановено по гр.д.№ 4050/2023г. по описа на РС- Бургас, с което е оставено без уважение искането по чл.248 ГПК на ищеца В. И. Д. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, с което не е уважено искането му за присъждане на деловодни разноски.

Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като въпреки изявлението си за признание на иска, в действителност е релевирал редица възражения- за липса на правен интерес у ищеца от водене на делото, поради което е поискал производството да бъде прекратено като недопустимо, а така също и за неоснователност на иска. Сочи, че възражението на длъжника за погасяване на вземането по давност следва да бъде предявено по съдебен ред, за да има обвързващи кредитора последици посредством силата на пресъдено нещо, поради което сезирането на съда в този случай е условие за упражняване на субективните права на ищеца и дори да има признание на иска от ответника, това не е достатъчно за прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК. Цитирана е съдебна практика в тази насока.

Моли обжалваното определение да бъде отменено, а вместо него се постанови ново, с което искането му за присъждане на разноски да бъде уважено в размера, посочен в списъка за разноски по чл.80 ГПК.

Ответникът по жалбата- „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, не е представили отговор, макар да е бил уведомен за тази възможност на 8.02.2024г.

Частната жалбата е с правно основание чл.274, ал.1, т.2 от ГПК във връзка с чл.248, 1 ал.3, изр.2 от ГПК.

Същата е подадена в законоустановения срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК, вр. с чл.275, ал.2 от ГПК. Ето защо съдът я намира за редовна и допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

В производството по гр.д.№ 4050/2023г. по описа на РС- Бургас е разгледан и уважен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като с влязло в сила решение № 2012 от 5.10.2023г. съдът е приел за установено по отношение на ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, че ищецът В. И. Д. не дължи на ответното дружество сумата от 10972 лв. по договор за кредит № 604 от 21.01.2004г., сключен с ТБ „БИОХИМ“ /вляла се в „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД/, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23.07.2009г.

Ищецът В. И. Д. е твърдял в исковата молба, че след извършена справка в ЦКР на БНБ за наличие на текущи кредити на негово име е установил, че в регистъра фигурира активен кредит под № EOSDP000000001151160, по който длъжник се води той, като ответното дружество регулярно е подавало и продължавало да подава информация за този кредит в качеството си на отчетна единица като цесионер по вземането по кредита. Твърдял е също, че не е подписвал договор за кредит, не е усвоявал суми по договор за кредит, а дори да е усвоявал- задължението било отдавна погасено по давност. Твърдял е също, че не е бил уведомяван за извършената цесия. Посочил е, че правният му интерес от иска се извежда от вписването му като неизправен длъжник в ЦКР на БНБ с последващите негативни последици на него.

Още в исковата молба ищецът е предявил и искане за присъждане на разноски.

В своевременно подадения отговор на исковата молба ответното дружество е оспорило иска като недопустим, поради липса на правен интерес, като е поддържало становище, че за него съществува законоустановено задължение като кредитна институция да подава информация за вземането в ЦКР на БНБ на основание чл.4, ал.1 от Наредба № 22 от 16.07.2009г. за ЦКР. Посочило е още, че съгласно чл.19, ал.2 от Наредбата, в регистъра се съдържат данни както за кредитната задлъжнялост на клиентите, включваща данни за текущото състояние на кредитите, така и за просрочията по активни и по погасени кредити.

Посочило е също, че на основание чл.10, ал.1 от Наредбата, активен е кредитът вземанията по който не са изцяло погасени, като кредитът остава активен до окончателното му погасяване. Заявило е също, че фактът на изтичане на погасителната давност сам по себе си няма за последица автоматично погасяване на кредита. Поддържало е становището, че предвид липсата на изпълнителни действия спрямо ищеца и невъзможността ответното дружество да ползва осъдителния титул, посочен в исковата молба, че по давност е била погасена възможността за принудително събиране на задължението, а не самото вземане.

Акцентирало е на обстоятелството, че не е предприело каквито и да било действия, с които да засегне правната или материалната сфера на ищеца. Затова е поискало производството по делото да бъде прекратено като недопустимо, респективно- искът да бъде отхвърлен.

2

Посочило е, че разноските следва да останат за ищеца, предвид това, че дружеството не е дало повод за делото и е налице признание на иска. При условията на евентуалност е направило възражение за прекомерност на разноските на ищеца и моли същите да бъдат намалени до минималния размер, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото.

В проекто- доклада си по делото /определение № 5011 от 31.08.2023г./, районният съд е приел, че искът е допустим, тъй като ищецът имал правен интерес да установи недължимостта на процесната сума.

Преди първото по делото съдебно заседание ответното дружество е депозирало писмено становище, с което поддържа становището си за недопустимост на иска поради липса на правен интерес, поради което моли производството по делото да бъде прекратено.

При условията на евентуалност е направило признание на иска, с уточнение, че ако искът бъде уважен, следва да се признае настъпване на погасителна давност по отношение на правото на принудително събиране на вземането, но не спрямо самото вземане. Предвид признанието на иска и поради това, че дружеството не е предприемало действия по принудително събиране на вземането се излага становище, че разноските следва да останат за ищеца така, както са направени.

В проведеното пред първата инстанция единствено открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е направил искане на основание чл.237 ГПК да бъде постановено решение при признание на иска. Представил е списък на разноските и е поддържал искането за присъждането им.

Решението, с което искът е уважен, е постановено съгласно чл.237 ГПК, като районният съд е приел, че са налице всички процесуални предпоставки за това.

По отношение на отговорността за разноски районният съд е приел, че е налице признание на иска от страна на ответника, като спорен е въпросът дали последният е дал повод за завеждането на делото. Счел е, че подаването на информация от ответника към ЦКР на БНБ е негово задължение предвид разпоредбата на чл.10 от Наредба № 22. Посочил е, че понеже давността не се прилага служебно, съгласно чл.120 ЗЗД, макар и да е настъпила, за кредитора не е възникнало задължение да подаде до ЦКР информация за погасяване на задължението, респективно- искане за заличаването му от регистъра.

Констатирал е, че липсват данни ищецът да е направил изявление пред кредитора за погасяване на задължението по давност, респективно- искане за заличаване от регистъра, а от друга страна кредиторът да е предприел действия за събиране на процесното вземане, поради което е приел, че ответното дружество не е дало повод за завеждането на делото.

Затова е посочил, че разноските по делото следва да останат в тежест на ищеца.

Решението по предявения иск не е обжалвано от страните и е влязло в сила на 16.11.2023г.

В срока за обжалване ищецът е обжалвал решението в частта за разноските, като образуваното по тази жалба производство пред Бургаския окръжен съд /ЧГД № 2092/23г./ е прекратено и жалбата е изпратена на РС- Бургас за произнасяне по искането на ищеца за изменение/ респективно- допълване на постановеното решение в частта за 3 разноските.

В жалбата си ищецът е посочил, че самият факт, че просроченият кредит фигурира в регистрите /ЦКР/ на БНБ и то като „активен“ и „с просрочие“, за което ответникът е подал уведомление е достатъчен да се приеме, че ответното дружество е считало вземането за част от своя патримониум като валидно и изискуемо. Посочил е, че така се застрашава правната сфера на ищеца и същият има правен интерес да установи със СПН, че такова задължение повече няма Посочил е също, че фигурирането му в този регистър е пречка за отпускане на други кредити на ищеца, понеже установява лошо кредитно досие и в крайна сметканезадоволителна платежоспособност. Затова намира за неуместно поставянето на въпроса за поведението на ответника като повод за завеждането на делото. Намира за неотносимо обстоятелството, че не е направил изявление пред кредитора за погасяване на задължението и за заличаването му от регистъра, тъй като сочи, че такива действия не са вменени от закона на длъжника, нито са условие за упражняване по съдебен ред на правото му да се защити срещу неоснователни действия или бездействия на кредитора, каквито се явяват тези по обявяване на кредита пред БНБ. На следващо място сочи, че обстоятелството, че от страна на ответника не са били предприети действия по принудително събиране на погасеното вземане е относимо единствено към теченето на давността и не може да се ползва като основание за прилагане на чл.78, ал.2 ГПК предвид регулярно подаваната информация от ответника към ЦКР.

В отговора си ответното дружество е посочило, че обжалваното определение е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, като изложените от ищеца доводи намира за изцяло неоснователни.

Поддържа тезата, че не е дал повод за завеждането на делото, понеже спазва нормативното изискване да подава информация в ЦКР, а погасяването по давност не е основание за преустановяване подаването на информация за него в ЦКР.

С обжалваното определение № 248 от 10.01.2024г., постановено по гр.д.№4050/23г. на БРС молбата за изменение на постановеното решение в частта за разноските е оставена без уважение. В мотивите си първоинстанционният съд е посочил, че ответникът е изпълнил задълженията си по чл.10 и чл.19 от Наредба №22 от 16.07.2009г. за централния кредитен регистър да подава информация за състоянието като активен на кредита на ищеца, като техен клиент, към последната дата на отчетния месец, което задължение цели да информира за кредитната задлъжнялост на клиентите, като включва данни както за тек3ущото състояние на кредитите, така и за просрочията по активни и по погасени кредити за 5годишен исторически период. Посочил е, че по делото няма данни да са били предприети каквито и да било действия по събиране на вземането от страна на кредитора, нито за отправяне на изявление от страна на ищеца за погасяване на вземането по давност след като е установил вписването в ЦКР. С оглед изложеното съдът е приел, че не са налице основания за изменение на решението в частта за разноските.

Бургаският окръжен съд приема следните фактически и правни изводи:

Отговорността за разноски по водене на делата е уредена в Глава осма, раздел втори „Държавни такси и разноски”. Спорен в практиката е въпросът дали се касае за обективна, 4 безвиновна отговорност или за отговорност за вреди, вследствие неоснователно воден процес, като господстващо е второто становище. Конкретните норми, касаещи общия исков процес са обективирани в чл.78 от ГПК, като при преценката им най-общо може да се посочи, отговорността за разноски се разпределя в зависимост от изхода на конкретното дело. При уважаване на иска ответникът дължи на ищеца направените от него разноски (ако такива са действително извършени и поискани своевременно), съответно- при отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати сторените от ответника разходи. В случай на частично уважаване на иска, ответникът дължи съразмерно на уважената част разноски в полза на ищеца, а за отхвърлената част- ищецът следва да му заплати разноски съразмерно с отхвърлената част. Изключение от гореописания принцип е изричната разпоредба на чл.78, ал.2 ГПК, според която ако искът е уважен, но ответникът с поведението си не е дал повод за завеждането на делото и признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В чл.78, ал.4 ГПК е предвидено, че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.