Определение № 2119 от 07.07.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2119 гр. София, 07.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20248002901836 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. И. от гр. София - чрез адв. И.

М., срещу решение № 1316 от 06.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13534/2023 г. на Софийски градски съд. Решението е обжалвано в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 15639 от 28.09.2023 г. по гр. д. № 47422/2021 г. на Софийски районен съд е признато за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, че М. Г. И. дължи на „Банка ДСК“ АД - лично и като правоприемник на починалата в хода на процеса Л. И. В., сумата 9 846.79 лв. - главница по договор за заем за текущо потребление от 06.07.2007 г., изменен и допълнен с анекс от 26.10.2009 г., сумата 897.89 лв. - възнаградителна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 12.12.2011 г., сумата 35 лв. - неплатена такса за управление, ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 13.12.2011 г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.01.2012 г. по ч. гр. д. № 56147/2011 г. на Софийски районен съд.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответницата - касатор поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички заявени във въззивната жалба възражения за несъществуване на вземането, предмет на установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради нищожност на договора за заем за текущо потребление и на анекса към него, произтичаща от нарушение на чл. 14, ал. 1 вр. чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.). В подкрепа на тезата за нищожност на договора ответницата - касатор се позовава на несъответствие 1 между посочения в договора годишен процент на разходите (ГПР) и прилагания от банката действителен такъв, установен от заключението на съдебно счетоводната експертиза по делото; на нарушение на изискването ГПР да отразява пълния размер на разходите по кредита - предвид обстоятелството, че банката е изменяла едностранно годишния лихвен процент като съществен компонент на ГПР и така е повлияла на неговия краен размер; на несъобразяване от въззивния съд на факта, че клаузите в т. 8.1 и т.

9.3 от общите условия, уреждащи изменението на разходите по кредита, са обявени за нищожни поради неравноправния им характер, което е от значение за действителността на договора. Във връзка с релевираната нищожност на анекса излага аргументи, че тя следва пряко от целта на анекса преструктуриране на кредит по недействителен договор за кредит, от обстоятелството, че клаузите в него не са индивидуално уговорени и че част от тях препращат към клаузи от общите условия по договора за заем (т. 8.1 и т.

9.3), които въззивният съд е приел за нищожни, както и от нищожността на влизащата в противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД клауза на т. 3, посочваща дължима сума с включена капитализирана лихва, която влече нищожност на целия анекс. В жалбата са развити и подробни съображения срещу изводите на въззивния съд за неоснователност на възраженията за изтекла погасителна давност, за настъпила предсрочна изискуемост на кредита и за изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за достъп до касационен контрол се поддържат противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС при разрешаване на правни въпроси от значение за изхода на делото - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, произнасяне в решението по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Банка ДСК“ АД - чрез юрк. Силвия Стефанова, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

Производството пред Софийски градски съд е образувано по въззивни жалби на М. Г. И. /в лично качество и като наследник на починалата в хода на процеса Л. И. В./ и на „Банка ДСК“ АД против решение № 15639 от 28.09.2023 2 г., постановено по гр. д. № 47422/2021 г. на Софийски районен съд. С въззивната жалба на М. И. е обжалвана частта от първоинстанционното решение, с която по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове е признато за установено по отношение на М. Г. И. и Л. И. В., че „Банка ДСК“ ЕАД има вземане към ответниците в качеството им на солидарни длъжници за сумите 8 762.09 лв. - незаплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 06.07.2007 г. и сключен към него анекс от 26.10.2009 г., 897.89 лв. - възнаградителна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 12.12.2011 г., и 35 лв. - незаплатени такси за управление, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение 13.12.2011 г., до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Въззивната жалба на „Банка ДСК“ АД е насочена против частта от първоинстанционното решение, с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е отхвърлен по отношение на вземането за главница за разликата над сумата 8 672.09 лв. до сумата 10 348.91 лв. и на вземането за възнаградителна лихва за разликата над сумата 897.89 лв. до сумата 1 861.39 лв.

С обжалваното с касационната жалба решение Софийски градски съд е отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът за съществуване на вземането за главница е отхвърлен за разликата над сумата 8 762.09 лв. до сумата 9 846.79 лв. и е признал за установено, че М. Г. И. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД в лично качество и като правоприемник на починалия в хода на процеса солидарен длъжник Л. И. В. главница по договора от 06.07.2007 г. в размер на разликата над сумата 8 762.09 лв. до сумата 9 846.79 лв., ведно със законната лихва от 13.12.2011 г. до окончателното плащане, като е потвърдил решението в частта за отхвърляне на иска за главница - до сумата 10 348.91 лв., и за лихвите - за разликата над признатите за дължими 897.89 лв. Във въззивното производство е констатирано, че ответницата Л. В. е починала след приключване на устните състезания пред първата инстанция и е заместена в процеса от наследника си по закон М. И. (дъщеря), а другият наследник по закон - Е. З.

(дъщеря), е извършил отказ от наследство.

При постановяване на решението въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното : Между „Банка ДСК“ АД и Л. И. В. е сключен договор за кредит за текущо потребление от 06.07.2007 г., по силата на който банката - ищец е предоставила на Л. В. кредит за потребителски нужди в размер 11 000 лв. с краен срок за погасяване 06.07.2007 г. и уговорка за заплащане на лихва при годишен лихвен процент 8.95 %, формиран от базов лихвен процент, определян периодично от банката (4.69 % към момента на сключване на договора), и надбавка (4.26 % към датата на сключване на договора), с годишен процент на разходите 10 %. С анекс от 26.10.2009 г. страните по договора са уговорили нов краен срок за погасяване на кредита 26.09.2019 г., и нов размер на лихвата - 14.95 %, при годишен процент на разходите 16.48 %. Кредитът е обезпечен с поръчителство от страна на 3 ответницата М. И. Г., която се е съгласила да отговаря за задълженията на кредитополучателя, сключвайки договор за поръчителство от 06.07.2007 г.

Ответниците са релевирали възражение за недействителност на договора за кредит на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) поради нарушение на разпоредбите на чл. 6, чл. 7, т. 4 - т. 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 ЗПК (отм.), което въззивният съд е преценил като неоснователно. Въз основа на съдържанието на договора съдът е направил извод, че са спазени изискванията на чл.7, т. 6 и т. 7 ЗПК (отм.) - договорът за кредит да сдържа годишен процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, както и условията, при които разходите могат да бъдат променяни. При формиране на този извод са съобразени и констатациите в заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото, че действителният размер на ГПР по договора е 9.98 % при посочени в съдържанието 10 %, а на ГПР по анекса - 16.47 % при посочени в съдържанието 16.48 %, като и в двата случая ГПР включва всички визирани в т.9.1 от приложимите към договора ОУ компоненти, в т. ч. главница, възнаградителни лихви и такси за управление.

Въззивният съд е квалифицирал като неравноправна клаузата на т.3 от анекса към договора, с която страните са постигнали съгласие към размера на непогасената главница да бъде капитализирана просрочена възнаградителна лихва в размер на 502.12 лв. и главницата да се счита в размер на 10 348.91 лв.

Прибавянето на лихвите към главницата, според въззивния съд, съставлява анатоцизъм и поради противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД по отношение на клаузата на т. 3 следва да се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД. След намаляване на общия размер на главницата към датата на сключване на анекса - 10 348.19 лв., с прибавената по силата на нищожната клауза лихва съдът е приел, че дължимата непогасена главница по кредита възлиза на 9 846.79 лв.

Въз основа на заключението на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че последното плащане по договора преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК е извършено на 28.04.2011 г. Като е взел предвид разясненията в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно предпоставките за предсрочна изискуемост на вземане по договор за кредит, въззивният съд се е произнесъл, че тъй като ищецът не е представил доказателства, че е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на погасителни вноски, предсрочната изискуемост не е настъпила, поради което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК би следвало да се уважи само за падежиралите до приключване на съдебното дирене неплатени погасителни вноски - т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно съдът е отчел изтеклия в хода на процеса, преди приключване на съдебното дирене във въззивното производство, краен срок за издължаване на кредита - 26.09.2019 г., и с оглед на това е приел, че непогасеният остатък от главницата се дължи в пълния установен размер от 9 846.79 лв.

4

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че клаузите на чл. 8.1 и чл. 9.3 от общите условия към договора за кредит, които предвиждат възможност банката да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на базовия лихвен процент, са нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата на страните. Изложил е съображения, че в клаузите не е посочен ясно механизъм за промяна на възнаградителната лихва, а е предвидена единствено възможността за увеличаване на лихвата при изменения на пазарните условия, отразяващи се на базовия лихвен процент, без възможност същата да бъде намалена. В съответствие с така направения извод въззивният съд е приел, че размерът на лихвата следва да се изчисли съобразно първоначалните лихвени проценти, уговорени в договора - 8.95 %, респ. в анекса - 14.95 %, и е възприел заключението на съдебносчетоводната експертиза, че дължимата за исковия период лихва, без съобразяване на едностранното й увеличение от страна на банката за времето до сключване на анекса, възлиза на 897.89 лв.