Решение № 1416 от 27.02.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София, 27.02.2019 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI В въззивен състав, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 4790 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 247 ГПК.

Образувано е по молба с вх. № 166355 от 18.12.2018 г. от К.Д.Ж., представляван от своята майка и законен представител В.М.Т., чрез надлежно упълномощен процесуален представител – адв. К.К., с която се иска съдът, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, да допълни постановеното по горепосоченото въззивно гражданско дело (в.гр.д.) решение в частта за разноските. Поддържа се, че в мотивите на решението съдът е приел, че въззивникът следва да бъде осъден да плати направените от въззиваемия разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., но не е постановен осъдителен диспозитив в тази връзка.

В указания законоустановен срок по чл. 247, ал. 2 ГПК насрещната страна не е заявила становище по молбата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на въззиваемата страна и прецени данните по делото, намира следното от фактическа и правна страна:

Депозираната молба е процесуално допустима. За да се произнесе по нея, настоящият състав съобрази, че съгласно нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК, страната може да поиска съдът да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Непълно, по аргумент от чл. 250, ал. 1, изр. 1 ГПК, е това решение, което не обхваща целия спорен предмет, вкл. и поради липса на формирана воля на съда относно част от спорното право и/или разноските, каквато процесната хипотеза не е.

Въззивният състав счита, че пропускът, посочен от страната в молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, всъщност представлява твърдение за очевидна фактическа грешка. В тази връзка съдът съобрази константната съдебна практика, съгласно която за да е налице основание за поправка на явна фактическа грешка, е необходимо да се установи несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, както и когато съдът е пропуснал да изрази в решението част от иначе напълно формираната своя воля. (в този смисъл: Определение № 295 от 9.06.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 328/2009 г., III г., Определение № 24 от 17.01.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2614/2016 г., I т. о., Определение № 187 от 15.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1067/2015 г., IV г. о.).

Разгледана по същество молбата е основателна, като съображенията за това са следните:

С Решение от 28.09.2016 г. по гр. д. № 825/2013 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 30 състав, първоинстанционният съд е признал за установено по иск, с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че В.М.Т.-Ж. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 188,35 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за имот: апартамент № 2, находящ се в гр. София, ул. „*******, за периода м.02.2010 г. до м.04.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът за заплащане на главница за топлинна енергия е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1 390,87 лв., както и претенцията за законна лихва върху сумата от 1 390,87 лв. за периода от 25.04.2012 г. до 20.08.2013 г., а искът, с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 163,79 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 31.03.2010 г. до 04.04.2012 г. е отхвърлен изцяло.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу К. Д.Ж., ЕГН **********, иск, с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 1 390,87 лв., представляваща половината от стойността на доставената топлинна енергия за имот апартамент № 2, находящ се в гр. София, ул. „******* за периода м.02.2010 г. до м.04.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 25.04.2012 г. до окончателното им изплащане както и предявеният иск, с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 163, 79 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 31.03.2010 г. до 04.04.2012 г. С решението В.М.Т.-Ж. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 106,27 лв. и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК – сумата от 400 лв.

Решението на първоинстанционния съд е обжалвано с въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД в отхвърлителнaтa част, касаеща исковата претенция срещу К.Д.Ж. за законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК

– 25.04.2012 г. до 21.08.2013 г. – датата на погасяване на главницата.

Във връзка с посочената въззивна жалба е образувано настоящото въззивно гражданско дело.

С решение № 7221 от 20.11.2018 г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

В мотивите на въззивното решение (л. 2 – гръб, абзац № 3) въззивният съдебен състав е приел, че с оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК, претендира заплащането на сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС и е доказала плащането на същото. Обсъдено е и направено от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е прието за неоснователно. В решението, обаче, съдът е пропуснал да се произнесе с диспозитив по въпроса за разноските.

В обобщение, в разглеждания случай, съдът в мотивите си е формирал воля по въпроса за възлагане на разноските по делото, но действително, както се сочи и от въззиваемия, липсва диспозитив за тях.

Предвид изложеното, следва да се приеме, че са налице предпоставките по чл. 247, ал. 1 ГПК за извършване на поправка на допусната в решението очевидна фактическа грешка по искане на страната, като в диспозитива на въззивното решение, след диспозитива „ПОТВЪРЖДАВА Решение от 28.09.2016 г. по гр. д. № 825/2013 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 30 състав“ и преди изречението „РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване“ се добави изразът „ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес: ***, да заплати на К.Д.Ж., ЕГН **********, представляван от своята майка и законен представител – В.М.Т., ЕГН **********, на основание чл.

78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 300 лв., представляваща разноски във въззивното производство – платен адвокатски хонорар“.

Съгласно чл. 247, ал. 4 ГПК, решението за поправката на очевидна фактическа грешка може да бъде обжалвано по реда, по който подлежи на обжалване решението. В настоящия случай решението на въззивния съд е окончателно, поради което не подлежи на обжалване и настоящото решение.

Воден от горното, Софийски градски съд

Р Е Ш И:

ДОПУСКА

ПОПРАВКА НА ОЧЕВИДНА ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА, на основание чл. 247 ГПК, в решение № 7221 от 20.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 4790/2018 по описа на Софийски градски съд, ІІ В въззивен състав, като след диспозитива „ПОТВЪРЖДАВА Решение от 28.09.2016 г. по гр. д. № 825/2013 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 30 състав“ и преди изречението „РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване“ да се чете „ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес: ***, да заплати на К.Д.Ж., ЕГН **********, представляван от своята майка и законен представител – В.М.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 300 лв., представляваща разноски във въззивното производство – платен адвокатски хонорар“.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.