Определение № 4100 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4100 гр. София, 31.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20268002101797 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Център за спешна медицинска помощ – Бургас“, представляван от директора А. К., чрез адвокат Р. О., срещу въззивно решение № 54 от 04.02.2026 г., постановено от Бургаския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2012/2025 г.

Касаторът излага съображения за неправилност.

Насрещната страна И. Д. К., чрез адвокат М. О., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Бургаски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Несебърски районен съд, признал за незаконно уволнението на И. Д. К., на осн. чл. 344, ал.

1, т. 1 КТ, и възстановил същата на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ; осъдил работодателя да заплати на И. К. сторените съдебноделоводни разноски.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните били в трудово правоотношение, по силата на което К. заемала длъжността ”медицинска сестра“. Със заповед № РД-16-5/25.09.2024 г. на директора на лечебното заведение е дисциплинарно уволнена. Съдът установил, че служителката била синдикален член на Национален 1 синдикат “Защита“ (НС „Защита “). Синдикална секция на НС “Защита“ била учредена в ЦСМП-Бургас, която се състояла от 11 филиали, между които и филиал Несебър. На 09.08.2024 г., в ЦСМП-Бургас се провело общо събрание на работници и служители членове на синдикалната секция на НС “Защита“ при ЦСПМ-Бургас. Избрано било ново ръководство, между които за секретар - И. К.. За проведеното събрание и избрания нов ръководен състав, синдикалната секция изпратила писмо до директора на ЦСМП-Бургас, получено на 15.08.2024 г., както и удостоверение № 033 от 15.08.2024 г. Въззивната инстанция намерила, че на събранието, проведено на 09.08.2024 г., е избрано ново синдикално ръководство, като с приемането на това решение ръководните функции на лицето, което дотогава е заемало длъжността „секретар“ са отпаднали, което се потвърждава и от удостоверителните изявления в писмото на председателя на синдиката с вх. № 2155/04.03.2025 г. Единствен организационен секретар е И. К.. На бившия секретар е предоставена част от организационната работа, без да е запазена ръководната длъжност, което е въпрос на вътрешна организация. Наред с това, при разпределението на функциите между бившия и новия организационен секретар (К.), именно на нея е възложено да отговаря за организацията на работата, представителството и защита на интересите на работниците и служителите пред държавните органи и работодатели по въпросите на трудовите и осигурителните отношения, чрез колективно преговаряне, организиране на стачки и изпълнение на решенията на конгреса и националния синдикален съвет на НС „Защита“. С оглед тези иМ отговорности, тя се явява организационният, първи секретар и по функции.

Съдът достигнал до извод, че служителят се ползва от предвидената закрилата по чл. 333, ал. 3 от КТ.

Относно доводите на работодателя, че ищцата не се ползва със закрила към момента на издаване на заповедта за уволнение, защото решението за избор на секретар е прието в нарушение на устава на НС “Защита“, съдът посочил, че автономността на синдикалните организации изключва съдебния контрол върху избора на техните членове, устави, правила на работа, функции и т.н. (чл.33 КТ). Всички възражения относно законосъобразността на избора на синдикалното ръководство/законосъобразността на провеждането на събранието, на което е направен този избор, наличието или липсата на кворум при провеждането му и т.н., поради това, не следва да бъдат обсъждани в производството, доколкото са недопустими. Работодателят, макар и информиран за избора на служителя за секретар на синдикалната организация преди уволнението, не е поискал предварително съгласие от синдикалния орган, което прави уволнението незаконосъобразно.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по следните процесуалноправни въпроси: длъжен ли е въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви; дерогира ли разпоредбата на чл. 272 ГПК изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; следва ли въззивният съд във въззивното съдебно решение да изложи собствените си фактически и 2 правни изводи по съществото на спора, да обсъди всички обстоятелства, които са от значение за изхода на спора, да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и защитните тези на страните по делото; ако въззивното съдебно решение съдържа мотиви, но само формално (доколкото в съществената си част са копирани от първоинстанционното решение и отговора на въззивната жалба на насрещната страна), то може ли да се приеме, че въззивният акт е мотивиран, удовлетворява ли и в съответствие ли е със задължителните указания, дадени в т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по ТД № 1/2000 г., ОСГК; възприемането на становището по спора на една от страните и директното му инкорпориране в съдебното решение, налага ли извода за мотивираност на съдебния акт. Твърди противоречие на въззивното решение с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д.

№1/2000 г., ОСГК; Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС; Постановление № 7 от 27.XII.1965 г. на Пленума на ВС; Постановление № 1 от 10.XI.1985 г. на Пленума на ВС; решение № 40 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о.; решение № 12 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о.; решение № 187 от 7.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2015 г., IV г.о.; решение № 257 от 13.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2436/2016 г., III г. о.; решение № 20 от 9.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2885/2016 г., IV г. о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2624/2016 г., II т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 811/2018 г., II г. о.; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о.; решение № 60299 от 18.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 236/2021 г., IV г. о.; решение № 60327 от 28.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 911/2021 г., IV г. о.; решение № 677 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2023 г., IV г. о.; решение № 417 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3474/2023 г., II г. о.; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 361 от 14.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 771/2010 г., I г. о.; решение № 344 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 862/2011 г., IV г. о.; може ли със система от косвени доказателства да се осъществява непълно доказване; възможно ли е съдът да изгради фактически и правни изводи върху система от косвени доказателства; следва ли да цени косвени доказателства - твърди се, че по поставените въпроси е налице противоречие на въззивното решение с решение № 31 от 09.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 502/2011 г., III г.о.; решение № 42 от 22.01.2024 г. на ВКС по гр.д. № 4241/2022 г., I г.о.; решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о.; решение № 61 от 01.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о.; решение № 223 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., I г. о.; решение № 60197 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 636/2021 г., III г. о.; решение № 113 от 16.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3340/2021 г., III г. о.;

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси. Преди всичко, следва да се изясни, че препращането по чл. 272 ГПК е законово уредена форма за мотивиране на въззивно съдебно решение. Препращайки към мотивите на първата инстанция, въззивната ги прави свои, така че поставените от касатора въпроси не съобразяват законовата разпоредба.

Въпроси за начина, по който въззивният съд е приложил чл. 272 ГПК, няма, но следва да се посочи, че той на практика е преповторил в голяма част фактическите и правни съображения 3 на първата инстанция, предвид предмета на сезиране, в рамките на чл. 269 ГПК, като ги е допълнил, предвид доводите на страните във въззивното производство. Това, че втората инстанция възприема изцяло фактическите заключения на първата, съответно позицията на една от страните, не значи, че липсват мотиви – в решението е ясно посочено какво съдът установява за всички релевантни факти и какви са му правните изводи, съответно резултата по материалноправния спор, нито прави мотивите формалистични. Несъгласието на касатора с изводите и заключенията на окръжния съд, не означава, че последният не е изпълнил задълженията си да мотивира своя съдебен акт. Ако, според касатора, при наличните доказателства, се следват други правни изводи, съответно от установените факти – различни правни заключения, това вече касае обосноваността и няма отношение към въпроса, който е задал.

Следващият въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства, които са от значение за изхода на спора, да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и защитните тези на страните по делото, следва да се прецени с касационните оплакванията. В мотивировъчната част към изложението се сочат фактически и правни заключения на въззивния съд, определени от касатора като „нелогични и необосновани“, изведени в пълно противоречие с доказателствата, но това е твърдение отново за необоснованост в изводите, а не сочи на необсъдени конкретно посочени, релевантни доказателства, доводи и възражения. Относими са твърденията, че въззивният съд не е обсъдил писма на работодателя от август 2024 г., с които е поискана информация как са разпределени ангажиментите, функциите, компетенциите по отношение на двамата секретари на синдикалната секция в предприятието. Тези писма са без значение за крайния резултат и в частност за извода кой измежду двамата секретари, е организационният, защото въззивният съд е направил извод, че секретарят на синдикалната секция, след последния избор, е само един - и това е ищцата К.. Разпределение на задачите между нея и стария секретар е вътрешно, като не касае състава на новото ръководство на синдикалната секция. Без значение е и кой синдикалист е участвал в преговорите с работодателя на 16.07.2024 г., доколкото К. е избрана за секретар по-късно, а и както вече много пъти съдебният състав посочи, според БОС, между нея и стария секретар е извършено разпределение на задачи, без старият секретар да е останал на тази си длъжност, след избора на ново ръководство.

Въззивният съд е изложил съображения по данни, получени от синдикалната секция относно М. Т., като е намерил, че въз основа на тях не може да приеме, че тя е запазила позицията си на секретар; с избора от 09.08.2024 г., синдикалната секция е избрала изцяло ново ръководство, а не ръководство, наред със старото. Новото ръководство се състои от един председател и от един секретар.

Обстоятелството, че К. е ползвала болнични и дали през този период е могла да изпълнява възложените иМ задачи от синдикалната секция, няма как да води на извод, че не е била секретар на същата. Тук трябва да се посочи, че съдът дължи анализ само на относимите доказателствени средства. Съдът излага съображения защо приема за осъществен или не даден релевантен факт, като определя кои са относимите доказателства и какво е дължимото 4 логическо заключение от анализа на същите, а не мотивира защо няма да възприеме друг фактически извод, съответно възраженията на страните основателни ли са, или не.