Решение № 25 от 24.02.2025, Районен съд - Никопол

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. Никопол, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НИКОПОЛ в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя В. Наумова при участието на секретаря Вероника С. Бебенова като разгледа докладваното от Галя В. Наумова Гражданско дело № 20244420100530 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба депозирана от Н. Л. Т. от гр.Г., чрез адв.Н.М. от АК – Я., против „Ю.К.Б.“, ЕООД, с която е предявен установителен иск с правно основание по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. Чл.22 от ЗПК.

Ищецът твърди, че на 11.02.2024г., между страните бил сключен договор за потребителски кредит, №******, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Твърди, че по силата на същият ищеца е получил сумата от 3 750лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 30% и ГПР в размер на 65.60%, платими на 24 месечни погасителни вноски. Паралелно с това, ищеца следвало да заплати и месечна такса за разглеждане в размер на 42.233лв., която се кумолирала в падежната вноска по кредита, или общо сумата от 1015.78лв. за срока на договора. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.10а, ал.2, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т.20 и ал.2, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК.

С оглед изложеното се моли за прогласяване нищожност на договора за кредит.

Представя доказателства. Прави доказателствени искания. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска, за което развива подробни доводи за неговата неоснователност и моли същият да бъде отхвърлен. Твърди спазване на всички изисквания на ЗПК при съставяне и подписване на договора – ищецът е поискал сключването на договор, същият е изготвен съобразно исканията на клиента, които са заявени, запознал се е със съдържанието му и се е съгласил с него, получил е отпуснатия кредит. Ясно и точно били посочени – фиксираният лихвен процент, ГПР, общата дължима сума, начинът на погасяване и размерът на вноските. Твърди още, че няма правна логика, предоставената на длъжника главница, да не бъде върната от него. Представя доказателства. Претендира разноски.

1

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните и това се установява от представения по делото Договор за потребителски кредит, №******, че същият е сключен на 11.02.2024г., между „ Ю.К.Б.

ЕООД и Н. Л. Т., съгласно който, кредиторът е отпуснал на ответника потребителски кредит за погасяване на негови текущи задължения, в размер на 3 750лв., за срок от 24 месеца. Безспорно е, че ищеца е усвоил изцяло заемната сума. Страните са договорили ГЛП в размер на 30.00% , дължима месечно съгласно погасителния план с период на олихвяване – 24 месеца. В договора е посочено, че ГПР по кредита е в размер на 65.60% и представлява общите разходи на потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставеният кредит. При изчисления на ГПР са взети предвид следните допускания: договора ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани допълнителни разходи, предизвикани от забава в плащанията.

При просрочени плащания, кредитополучателя трябва да плати – обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска;допълнителни разходи извършени с цел установяване на контакт, както и всички други извънсъдебни и/или съдебни разходи извършени с цел за събиране на дължимите суми.

По делото няма спор, че посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от Закона за кредитните институции, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.

При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в ЗЗП.

По делото е изготвена и изслушана ССчЕ от ВЛ Т.И., която е установила, че по процесният договор, ищеца е усвоил сумата от 3 750лв., със задължението да върне същата за срок от 24 месеца. Ищеца е извършил по него, едно плащане на 01.03.2024г., в размер на общо 253лв., с което е погасил изцяло първата вноска и частично втората вноска, в размер на 0.99лв.ВЛ е дало заключение още, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 6012.66лв., от които главница в размер на 3 750лв., договорна лихва -126.88лв. и такси за разглеждане в размер на 1015.78лв.

Всяка погасителна вноска включва главница, договорна лихва и такса за разглеждане, които суми са разпределени във всяка погасителна вноска, съгласно погасителният план инкорпориран в договора.Посоченият размер на ГПР от 65.60% включва 2 главница, договорна лихва и такси, които са разпределени на 24 месеца.Таксата в размер на 1015.78лв., е включена при изчисляване на ГПР. ГПР изчислено съгласно нормативно определените формули, е по- малко от посочения в договора.

На първо място, Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

В настоящата исковата молба, се навеждат доводи, че договорът за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, тъй като не е ясно как е формиран ГПР по кредита, т.е. за изначална негова недействителност. ЗПК въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11. Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. При извършената проверка относно действителността на сключения между страните договор, настоящата инстанция намира, че договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК относно формата на договора, както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 112 и т.20 и ал.2 ЗПК. Не могат да бъдат споделени изложените в ИМ доводи, че договорът е недействителен, поради неяснота относно начина на формиране на ГПР. В чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа посочване на ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В случая не е допуснато нарушение на това изискване, тъй като в договора ясно е посочен размера на ГПР по кредита, посочена е и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит и таксата за разглеждане е включена в ГПР. При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че договорът не е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, че не е приложима разпоредбата на чл.23 ЗПК и кредитополучателят 3 дължи връщане не само на чистата стойност на кредита, но и на лихвите по същия.

Ищеца навежда и доводи, че уговорените между страните лихви са нищожни на основание чл.26, ал.1, ЗЗД - противоречие със закона. Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни, поради следните съображения: По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК. Условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на волята на договарящите се относно икономическата тежест, поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на ГПР като задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя.

След посочените изменения са приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения.

Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение /при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/, законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти.

До тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите ГПР, съществено надвишаващ възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната лихва.

Както бе посочено, договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на 4 кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.