Решение № 699 от 22.05.2023, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 699 гр. Велико Търново, 22.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ при участието на секретаря ИВАНКА Д. ТРИФОНОВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело № 20234110100256 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на *, в която се излагат твърдения, че за периода от 09.11.2020г. до 31.10.2022г. ответникът е работил по трудово правоотношение с ищеца при уговорено основно месечно трудово възнаграждение от 610 лв. Изтъква се, че от 02.12.2020г. до 05.10.2022г. работодателят е допуснал грешка като е превел по банкова сметка на служителя сумата от 12693,13 лв., с която е надвишено дължимото трудово възнаграждение за периода. Твърди се, че за извършените плащания липсва основание като се отправя искане за постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца претендираната сума, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски.

Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на предявения иск. Изтъква, че претендираната сума е получена добросъвестно съгласно чл. 271, ал. 1 от КТ и не подлежи на възстановяване. Навежда доводи, че за периода на съществуване на трудовото правоотношение работодателят едностранно е увеличил трудовото възнаграждение на служителя предвид обема на извършената работа в размери между 1000 лв. и 1500 лв., които е изплащал по банковата му сметка. С оглед гореизложеното се отправя искане до съда за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Предмет на делото е иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

1

От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка:

Страните сключили трудов договор *, съгласно който ответникът е назначен при ищеца на длъжността * с основно месечно трудово възнаграждение от 610 лв., платимо до 20-то число на месеца, следващ този за който се дължи. За времето от 02.12.2020г. до 05.10.2022г. по банкова сметка на служителя са извършени 22 превода от работодателя на суми между 500 лв. и 1500 лв. за трудово възнаграждение в общ размер на 23500 лв., при деклариран пред данъчните органи брутен доход от 15182,07 лв., осигурителен доход от 15286,19 лв. и нетно възнаграждение от 11795,82 лв. Със заповед на ищеца от 28.10.2022г. правоотношението с ответника е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, считано от 31.10.2022г.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Между страните не се оспорва, че за процесния период ищецът е превел по банкова сметка на ответника сумата 23500 лв. и че тя надвишава размера на уговореното в трудовия договор възнаграждение. Спорният въпрос е за приложението на разпоредбата на чл. 271, ал.

1 от КТ, според която добросъвестно получените от работника или служителя суми за трудово възнаграждение не подлежат на връщане, дори когато са били неоснователно получени, или основанието за получаването им впоследствие е отпаднало. За приложението й е достатъчно получателят да е имал съзнание, че за него съществува право да получи сумите, като е ирелевантно дали тази представа е формирана поради неправилна преценка на факти, или на право. Съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ добросъвестността при получаване на трудовото възнаграждение от ответника се предполага до доказване на противното, като в разглеждания случай ищецът не е оборил тази презумпция. Липсват доказателства за твърденията му, че за период от две години системно е допускал грешки при изпълнение на задължението си по чл. 128, т. 2 от КТ, които са довели до постепенно увеличаване в размера на плащанията към служителя за трудово възнаграждение от 1000 лв. до 1500 лв.

Тази трайна практика на работодателя, предвид правото му едностранно да увеличава трудовото възнаграждение, е формирала убеждение у служителя, че той има право да получи сумите, поради което за него не е възникнало задължение да ги върне. От изложеното се достига до извод, че претенцията по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

При този изход на делото искането на ищеца за присъждане на разноски е неоснователно.

Тъй като процесуалният представител на ответника е предоставил безплатно адвокатска помощ и съдействие, на на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, ищецът следва да бъде осъден да заплати на адвокат* сумата от 1542,38 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Великотърновският районен съд

РЕШИ:

2

Отхвърля като неоснователен предявения от *, срещу М. Е. Д. с ЕГН: ********** *, иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 12693,13 лв. /дванадесет хиляди шестстотин деветдесет и три лева и тринадесет стотинки/ - главница, представляваща извършено без основание плащане на трудово възнаграждение за периода от 02.12.2020г. до 05.10.2022г. по трудов договор *, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.01.2023г. до окончателното изплащане на задължението.

Осъжда *, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, да заплати на адвокат *, сумата от 1542,38 лв. /хиляда петстотин четиридесет и два лева и тридесет и осем стотинки/ за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________ 3