Решение № 13986 от 13.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13986 гр. София, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110113202 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от „...“ ЕООД, чрез юрк. ., срещу Г. Б. Г., с която по реда на чл. 422 ГПК е предявен установителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 99 ЗЗД, с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на дружеството сумата от 677,55 лв. – главница по договор за потребителски кредит № ...2019 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 10.09.2024 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 54718/2024 г. по описа на СРС, 169 състав.

Ищецът твърди, че на 19.11.2019 г. ответникът сключил със „..“ ООД договор за потребителски кредит № .., по силата на който му била предоставена в заем сумата от 1000 лв., която следвало да върне в срок до 19.02.2020 г., при уговорени ГЛП от 40,05% и ГПР в размер на 47,82%. Сочи, че кредитополучателят не е изпълнил задълженията си по договора. Излага доводи, че по силата на сключен договор за цесия от 13.01.2022 г., кредитодателят прехвърлил в полза на „...“ ЕООД вземанията си по договор за потребителски кредит № ...2019 г. В случай, че бъде установено ненадлежно 1 връчване на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, ищецът моли същото да се счита за извършено с исковата молба. По изложените съображения, ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на дружеството сумата от 677,55 лв., представляваща непогасена главница по процесния договор за потребителски кредит, предмет на издадена в полза на „...“ ЕООД заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 54718/2024 г. по описа на СРС, 169 състав, която не е влязла в законна сила. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител – адв. М., е подал отговор на исковата молба, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва да е страна по сключен със „..“ ООД договор за потребителски кредит. Счита, че съдържанието на договора не отговаря на императивните изисквания на ЗПК.

Оспорва процесуалната легитимация на ищеца, както и получаването на уведомление за цесия. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. № 54718/2024 г. по описа на СРС, 169 състав, се установява, че в полза на „...“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за суми, дължими във връзка с Договор за потребителски кредит № ...2019 г. между длъжника и ".." ООД.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК, като са събрани данни, че не живее на адреса, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок.

Установява се от представените по делото писмени доказателства, че е сключен между „..“ ООД и Г. Б. Г. договор за потребителски кредит № ...2019 г., по силата на който същият е получил сумата от 1000 лева с краен падеж 19.02.2020г., като се е задължил да заплати 3 броя вноски по 355,83 лева, към който са приложими Общи условия, и лог файл на лист 27 от делото/. Видно 2 от същия е уговорен фиксиран лихвен процент 40,05 % и ГПР 47,82%.

Съгласно чл. 6.1 от договора е предвидено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, отговарящи на условията на чл.33, ал. 1 от Общите условия. В чл. 6.2 от договора е предвидено, че ако не предостави обезпечението в тридневен срок от сключване на договора или същото не отговаря на изискванията, то заемателят дължи неустойка в размер на 411,51 лева, платима разсрочено съобразно погасителния план. Не се спори, че сумата е получена, като е представена и разписка за извършено плащане от 19.11.2019г.

Установява се от представения по делото договор за цесия от 13.01.2022 г. и приложение №1 към същия , че кредиторът „..“ ООД е прехвърлил вземането си срещу Г. Б. Г. на „...“ ЕООД. Представено е пълномощно от законните представители на цесионера „..“ ООД, с което цедента е упълномощен да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането.

Представено е уведомление за извършената цесия, без доказателства за неговото получаване от длъжника.

Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.

При така установените факти от значение за спора съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Предявени са положителни установителни искове с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл.

86, ал. 1 ЗЗД и чл. 10а, ал. 1 ЗПК за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 54718/2024 г. по описа на СРС, 169 състав.

Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е предоставена сумата в размер на 1000 лева по сключен със „..“ ООД договор за потребителски кредит № ...2019 г., което не се оспорва от ответника.

Сключен е договор за цесия между „..“ ООД и ищеца по делото, с който вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото дружество.

По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99, ал.4 от ЗЗД/.

Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението, извършено от цедента.

3

По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не протИ.речи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал.

4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. В случая, няма твърдение че ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от цесионера-ищец лице.

В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От представените доказателства не се установява уведомлението да е било получено от ответника, но следва да се има превдид че в установената трайна съдебна практика /в този смисъл Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение №78/09.07.2014 г., постановено по т.д.

2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесия, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията.

По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и 4 др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.

3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради протИ.речие с добрите нрави по следните съображения:

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради протИ.рение с добрите нрави е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – тридневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения за 5 длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка влиза в протИ.речие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции.

В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите от 47,82%, не отговаря на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания не са включени при изчисляването му. При това положение действителният ГПР би надхвърли установената в чл. 19, ал. 4 ЗПК горна граница. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.