Решение № 180 от 20.11.2024, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. В., 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: С. Ж. С.

Членове:

Г.П.Й.

НДН при участието на секретаря ИК като разгледа докладваното от НДН Въззивно гражданско дело № 20241300500288 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Дял втори, Глава двадесета ГПК.

Подадена е въззивна жалба от И. С. И., с ЕГН:**********, с постоянен адрес: гр. В., *** , чрез адвокат А. Д., със съдебен адрес и адрес за призоваване: гр. С., р-н „Средец“, ж.к. „Яворов“, ул. „Хан Омуртаг” № 74, ет.

1, ап. 1, с посочен съдебен електронен адрес за призоваване срещу Решение № 266 от 15.05.2024 г. по гражданско дело № 20231320102579 на Районен съд – В., в частта, в която са отхвърлени исковите претенции за прогласяване на недействителността на договор за потребителски кредит № MAX_300824826 от 25.10.2022г. на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 20 от ЗПК, и за прогласяване на недействителността на клаузата на чл. 5, ал. 7 от договор за потребителски кредит № MAX_300824826 от 25.10.2022г. на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, като неоснователен.

Твърди се във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че сключеният между страните договор е действителен.

Излага се, и че първоинстанционният съд се е произнесъл и по основания за 1 недействителността на договора, които не са наведени в исковата молба. В исковата молба се твърдяло нарушение на изискванията по чл.11, ал.1, т. 7, т.

10 и т. 20 ЗПК, докато съдът се е произнесъл и по непредявени възражения за нищожност, като изводите му и по тях били необосновани. По отношение на отхвърленият иск за възнаградителната лихва по договора с правно основание 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 5, ал. 7 от договора се излага, че уговорения размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, .като е нарушен основния принцип за добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Сочи се практика Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ГК; Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение №1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК и Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д.№ 3194/2022 г.), според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва, което обстоятелство в настоящия случай е налице, тъй като е договорен размер на 38. 47 % годишно.Излага се, че първоинстанционният съд погрешно кредитирал първия посочен метод за изчисняване на ГПР, който не взема предвид таксите за бързо разглеждане и динамично плащане, но които съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК трябва да бъдат включени в изчисляването на ГПР, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен и съгласно чл. 23 ЗПК, ищцата дължи само чистата стойност на кредита - усвоената от потребителя главница.

Иска се отмяната на решението в посочената част , уважаване на претенциите, в условията на обективно съединяване, и присъждане на разноските за двете инстанции.

В законоустановения срок по чл. 263 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата по жалбата страна .

В.ският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа страна следното :

Делото е образувано по искова молба от И. С. И., с ЕГН:**********, с 2 постоянен адрес: гр. В., *** , чрез адвокат А. Д. против „БЕДК” ООД, ЕИК **************, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1113, р-н „Изгрев“, ул. "Незабравка" № 25, ет. 5, за прогласяване недействителността на сключения между страните на 25.10.2022 г. Договор за потребителски кредит с номер МАХ_300824826 на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и евентулно съединени искови претенции за прогласяване недействителността на клаузите на чл. 9, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 от Договора на основание чл. 26, а л . 1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави и на чл. 5, ал. 7 от Договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Ответникът в отговор е оспорил претенцията, като излага, че липсват клаузи в договора, които да накърняват добрите нрави и да са в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото. Излага се, че принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не са етични, а правни принципи, които са скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Сочи се още, че заявените от ищцата допълнителни действия не се калкулират в ГПР защото не са общ разход по кредита, съгласно дадената в ЗПК дефиниция и същите допълнителни действия не са били задължителна предпоставка за отпускането на кредит .

Съдът намира са установено от правна страна следното :

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и 3 възраженията на страните. Извън това той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.

Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на същото - само за приложението на императивни материално правни норми и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за определени категории уязвими лица, като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т.7, т.10, т. 20 от ЗПК, евентуално - искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предложение първо и второ от ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.

В обжалваната част настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на РС-В., а конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния 4 обхват на въззивната проверка, съдът намира за неоснователни, поради следното:

По отношение на чл. 11, ал.1, т. 7 ЗПК следва да се има предвид, че общия размер на кредита,съобразно пар 1, т3 от ДР на ЗПК не е равнозначен на общия разход по кредита, съгласно пар.1 от ДР на ЗПК. В т.7 на чл.11 се визира общия размер на кредита, което е общата сума , предоставена по договора за кредит, чистата сума за получаване от потребителя, без такси и разноски .Видно от чл.5, т.1 от договора, такъв размер е посочен, както е посочен и начина на усвояването му –чл.4, ал.2 от договора, поради което съдът приема, че липсва нарушение на посочената разпоредба от ЗПК.

По отношение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК и посочения „Годишен процент на разходите“ /ГПР/ настоящият съдебен състав приема, че общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита са посочени в договора- чл.5, ал.6 . В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва. Тази разпоредба не освобождава съда от задълженото му служебно да провери дали посоченият размер на ГПР е изчислен правилно съобразно императивното правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на размера на ГПР, както и дали, макар и размерът на ГПР действително да е понисък от максимално предвидения, условията на договора и размерът на разходите са неравноправни.

В чл. 19, ал.1 ЗПК е определено кои видове разходи влизат в състава на ГПР и това са всякакви разходи, свързани със самия договор. Те могат да бъдат настоящи или бъдещи: лихви, комисиони, застраховки, гаранции и др. Всички обаче следва да бъдат предвидими разходи, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, свързани с добросъвестно поведение на страните по договора. В ал.3 на същия текст са въведени изключения за разходи, които не следва да се включват в общите разходи по кредита , на базата на които се определя годишния процент на разходите . В т.3 на ал. 3 на чл.19 от ЗПК такова изключение е предвидено за други разходи, свързани с извършването на плащанията, какъвто е посочената такса за динамично плащане по кредита в чл.9, ал.2 от договора, поради което съдът правилно е приел, че таксата не следва да се включва в общия размер на разходите и ГПР.

Таксата по чл.9, ал.1 от договора, дължима за бързото разглеждане на кредита 5 също не е включена в общия размер на кредита от първоинстанционния съд и основателно, тъй като същата не е предвидима, кредиторът не е предварително наясно относно същата, с оглед възможността на потребителя да се възползва или не от тази услуга и не е свързана със самия кредит. Тези обстоятелства са посочени изрично и в дефинициите на ОУ към договора за потребителски кредит/стр.1, абзац последен от същите/. Допълнително , тези допълнителни разходи /по чл.9 от договора/ са разяснени и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити - т.4.3, като е посочено, че се дължат в случай, че кредитоискателят желае предоставяне на посочените услуги.

Видно от чл.5 на договора, в същия са посочени разходите , които длъжникът ще направи, и които са отчетени при формиране на ГПР , като в случая това е възнаградителната лихва, в посочения размер.ГПР е в размер, съответстващ на чл.19, ал.5 ЗПК. В актуалната съдебна практика се възприема, че непосочването на начина, по който е изчислен ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение № 1, е от такова естество, че не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Доколкото в процесния договор размерът на ГПР е посочен в конкретен процент по ясен и недвусмислен начин, липсата на конкретни данни (съобразно Приложение № 1) не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. С оглед посочената от жалбоподателя съдебна практика на окръжни съдилища, следва да се има предвид, че актуалната такава преодолява цитираната от жалбоподателя- Решение № 120 от 14.06.2021 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 535/2021 г., Решение № 260046 от 13.07.2020 г. по в. т. д. № 241 /2020 г. на II състав на Окръжен съд – Варна.