Решение № 256 от 23.03.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 256 гр. гр. Хасково, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20255640101399 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: ****, чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия - Хасково, против “Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 55, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 ал.1 от ЗЗД – за установяване съществуването на вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по Ч.гр.д. №6407/2025г. по описа на Софийски районен съд.

В исковата молба се твърди, че на ****. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № ****за сумата в размер на 300 лева, при фиксиран лихвен процент: 40.05%, ГПР от 49.87%, начин за погасяване на кредита – 11 седмични вноски и дата на последно плащане ****. Въпреки, че в чл.3.т 12 от договора било посочено, че общата сума за плащане е в размер на 315,34 лева, ищцата установила, че всъщност за погасяване на всички задължения по договора трябвало да заплати 407 лева, тъй като дължала и неустойка в размер на 91,66 лева за неизпълнение на задължението по чл.11 ал.1 от договора за предоставяне на обезпечения по чл.5 от същия. В погасителния план размера на неустойката бил посочен в колона 7, а именно – 11 вноски по 37 лева.

1

Според ищцата тази неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД като противоречаща на закона и добрите нрави, а така също и на основание чл.146 ал.1, вр. чл. 143 т.5 от ЗЗП, тъй като уреждащата я клауза от договора била неравноправна като задължаваща потребителя при неизпълнение на задълженията му да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В случая в чл. 11 от договора формално била уговорена неустойка, но всъщност се дължала договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора, тъй като в договора били предвидени трудно изпълними условия, които следвало да бъдат изпълнени в кратък срок и напрактика нямало как длъжникът да избегне заплащането на неустойка. При тези трудно изпълними условия, както и предвид размера на същата спрямо главницата, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала в средство за обогатяване на кредитора.

Ищцата поддържа, че неустойката е нищожна и като противоречаща на императивни правни норми и на добрите нрави. Сочи, че с клаузата на чл.11 от процесния договор е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя да върне заемната сума на падежа, а на задължение в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора, от което следвало, че сумата формално била наречена неустойка, но всъщност представлявала скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело №1/2009г. на ОСТК тази неустойка излизала извън своите санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции и по естеството си представлявала източник на неоснователно обогатяване, поради което противоречала на добрите нрави. Клаузата на чл. 11 от процесния договор според ищцата е и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП и като такава и нищожна на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тъй като била уговорена във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане на неустойка, по който начин се оскъпявала цената на заема. Същата не отговаряла на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя.

Неравноправност на клаузата била налице и по смисъла на чл.143, т. 5, тъй като задължавала потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Освен това, била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 от ЗПК се явявала нищожна и заплащане по нея не се дължало. Поддържа се, че договорът за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК, поради което в случая намирала приложение разпоредбата чл.21, ал.1 от ЗПК.

Сочи се, че в договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент, в 2 който трябвало да е включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално представлявала сигурна печалба за кредитора. Тъй като тя не била включена, бил нарушен чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, поради непосочване на реалния годишен лихвен процент в договора. Доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от посочения в договора, но тъй като това не било сторено, била нарушена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По посочения начин според ищцата не ставало ясно и дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 от 3ПК/. Посочва, че според чл.22 от ЗПК когато са били спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. От това следвало, че част от изискванията на чл.11, ал.1 от ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушаването им влече нищожност на сключения договор. Ето защо, поради нарушение на т.9 и т.10 от тази разпоредба, процесният договор следвало да бъде приет за недействителен на основание чл.22 от ЗПК, а последиците от тази недействителност били посочени в чл.23 от ЗПК. С оглед на задължителната практика на СЕС, се отправя искане съдът да извърши служебна проверка за действителността на кредитното правоотношение и да прецени дали не са осъществени и други хипотези на недействителност, които не са въведени от ищцата. Същата твърди, че в изпълнение на договор за потребителски кредит № ****/****. е заплатила на ответника сумата от 315,34 лв. Поради недействителността на договора за заем, според нея е налице задължение за връщане само на чистата сума по кредита в размер на 300 лева, но не и на лихва и други разходи. Ето защо, разликата между заплатената сума от 315 лв. до дължимата от 300 лв. в размер на 15,34 лева според ищцата била платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, пред.l от ЗЗД, ведно със законната лихва за забава от ****. до ****. Посочва, че е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, въз основа на което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 6407/ 2024г. по описа на РС-София, срещу която в срок постъпило възражение от длъжника, което обосновавало и правния интерес от предявяване на настоящия иск. Предвид изложеното, ищцата иска съдът да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцата сумата от 15,34 лева, представляваща платена при начална липса на основание /без основание/ сума за договорна лихва по сключен между страните договор за паричен заем № ****от ****., ведно със законна лихва за забава върху тази сума, считано от ****. до ****. в размер на 3,75 лева, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. дело № 6407/ 2024г. по описа на РС-София, ведно със 3 законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане. Претендира присъждане на направените разноски в настоящото и в заповедното производство, вкл. присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. П.П. Представя писмени доказателства и прави доказателствени искания за изискване по реда на чл.190 ГПК на информация от ответника относно извършените от нея плащания по процесния договор, за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза с посочена задача и за изискване за прилагане на заповедното производство към настоящото.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор, с който оспорва исковата молба. Преди всичко поддържа, че искът е заведен в условията на злоупотреба с право и моли в полза на ищцата да не се присъждат разноски. Сочи, че в Районен съд – Хасково са внесени няколко искови молби с предмет същия договор, с което се целяло генериране на повече разноски в негова тежест. По същество ответникът оспорва иска изцяло, като поддържа, че е налице хипотезата на чл. 26 ал.4 от ЗЗД и не е налице недействителност на процесния договор. Сочи, че с постановено по гр.д. № 800/2025г. по описа на РС-Хасково решение, съдът вече се е произнесъл по формулираните от ищцата твърдения, като е прогласил нищожност единствено на неустоечната клауза, поради което същата следвало да се счита изначално неуредена между страните. В този смисъл твърденията за нищожност на договора, поради невключване на неустойката в ГПР се явявали изцяло неоснователни, още повече, че платеното въз основа на клаузата за неустойка вече било възстановено на ищцата. Валидността на договора за кредит произтичал от това, че основните му параметри – главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма, а също така били спазени и всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Според ответника аргументите за недействителност на договора, поради неточно посочено ГПР са напълно неотносими към настоящото производство, доколкото оспорената неустойка се считала за изначално неуговорена между страните. При договаряне на фиксирана лихва за целия период, в договора не се посочвал референтен лихвен процент, тъй като същият бил относим при уговорена променлива лихва. Същото се отнасяло за процедури, периоди и условия за промяна на лихвата. Предвид това изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

9 ЗПК били напълно несъстоятелни, тъй като касаели наличие на уговорка за променлива лихва. По тези изложени в отговора съображения, ответникът моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на разноски. Представя писмени доказателства. Възразява срещу искането за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза и за задължаването му да 4 представи справка за извършените по договора за заем плащания, тъй като с отговора представя такава.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по силата на сключения договор за потребителски кредит № ****/**** г. Като видно от самия договор, той е сключен при следните параметри: размер на кредита – 300 лева, размер на погасителната вноска – 11 по 37 лева при непредставяне на обезпечение, вид вноска – седмична, годишен процент на разходите на заема (ГПР) – 49,87 %, брой вноски – 11, фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 40,05 %, дата на първо плащане – ****г., обезпечение – поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя, дата на последно плащане – ****г., неустойка в размер на 91,66 лева и договорна лихва в размер на 15,34 лева, като общата сума за плащане – 722,34 лв.

В чл. 11, ал. 1 от договора е договорена неустойка за непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 5 от същия (безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица). Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора страните се споразумяват, че кредитополучателят ще предостави посоченото в ал. 1 обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора.

Общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлиза на 91,66 лева за целия срок на договора за потребителски кредит. В коментирания чл. 5, ал.1 от договора за потребителски кредит се предвиждат следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход /т.2/ или безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща освен главницата, също така и лихвата /т.1/.