Решение № 3 от 04.01.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№3 гр. София, 04.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000502063 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 262702/26.04.2021 г., постановено по гр. д. № 16364/2019 г. по описа на СГС, I ГО, 22 с-в, изцяло са отхвърлени предявените от К. Р. Б., Е. Р. Б. (осъществяващи процесуални действия по делото чрез техния баща и законен представител Р. В. Б.), В. К. В. и Я. К. В. (осъществяващи процесуални действия по делото чрез техния баща и законен представител К.В. Х.) срещу ЗК „Лев Инс” АД активно субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от по 25500 лв. (част от глобално претендираната сума от по 50000 лв.) - за всеки един от ищците, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 15.12.2017 г. (смъртта на техния дядо В. Р. Х.), ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 22.12.2017 г. до окончателното им изплащане.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че ищците не са доказали своята активна материална легитимация, тъй като в процеса на доказване не е установил, че, макар и да не са измежду близките на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие - В. Р. Х. (техен дядо), съгласно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. , са измежду лицата, описани в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, които имат право да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техен близък, а именно че са изградили с починалия трайна и дълбока емоционална връзка, като вследствие смъртта търпят продължителни болки и страдания, извън обичайните, които за конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК първоинстанционното решение е обжалвано единствено от ищеца В. К. В. в частта, в която предявеният от него осъдителен иск е отхвърлен.

1

Въззивникът поддържа доводи, че отношенията между този ищец и неговия починал близък са изградени извън обичайните, традиционно топлите и чистосърдечни отношения между роднини, установени в българското общество и в частност в българското семейство, като от събраните по делото доказателства се установявал правнорелевантният факт на изключителна духовна близост между него и починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие дядо, като това духовно състояние било трайно (продължило е от неговото детство до кончината на възрастния родственик) и дълбоко (дядото е изпитвал голяма обич към своя внук, тъй като те са живели в едно домакинство от раждането на детето до кончината на възрастния родственик; внукът е кръстен на починалия; дядото се е грижел за ищеца, като детето прекарвало ваканциите си с него на село; около година и половина преди кончината родителите на детето заминали за Англия, като дядото осъществявал грижите по отношение на момчето, а след като отишло при родителите си, дядото го съпроводил, за да се грижи за него, поради което неговата грижа, топлина и обич създали изключителна привързаност между дядо и внук).

Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, в който я оспорва, като излага подробни съображения в тази насока.

Решението не е обжалвано от ищците К. Р. Б., Е. Р. Б. и Я. К. В. в частта, в която предявените от тях искове за заплащане на заместващо обезщетение по 25500 лв. – за всеки един от тях (част от глобално претендираната сума в размер на по 50000 лв. – за всеки един от тях), за причинените неимуществени вреди са изцяло отхвърлени, поради което в тази част решението е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

СГС, I ГО, 22 състав, е бил сезиран с активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника - застраховател.

Както бе изяснено, въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което той следва да се произнесе само по релевираните във 2 въззивната жалба и писмения отговор на въззивната жалба правни доводи. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали ищецът е от кръга на увредените лица, които притежават субективно право на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди при смърт на близък, респ. ако притежава активна материална легитимация в настоящия процес, какъв е интензитетът и обемът на причинените му неимуществени вреди.

Неоснователни се явяват правните доводи на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като СГС е достигнал до правния извод, че ищецът, които е внук на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие В. Р. Х., не е измежду кръга лица, които притежават субективното право да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.V.1961 г. и ППВС № 5/24.ХI.1969 г., както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в съответния установен по делото случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на решението се подчертава, че най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. С ППВС № 5/24.ХI.1969 г. е допълнен кръгът на най-близките, които и мат право на обезщетение за неимуществени вреди, извън тези, изброени в ППВС № 4/25.V.1961 г., а именно материалноправно легитимирани са и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане . Както е изяснено обаче в тези задължителни за правосъдните органи тълкувателни акта на ВС, респ. на ВКС, правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно – то може да бъде упражнено, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. В задължителния за правосъдните органи тълкувателен акт е прието, че макар и бабите/дядовците и внуците, да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди само по изключение, а именно когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

Терминът „изключителност” от лексикална (семантична) гледна точка означава обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното проявление на фактите и явленията в обективната действителност, т.е. когато неговите проявни форми излизат 3 извън повтарящото се в живота правило за поведение (събитието е извънредно, специално).

В този смисъл, изключението се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се, извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда, развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа.

Следователно, духовната връзка между починалия и родственика (в конкретния случай между дядо и внук) трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и в по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното българско общество емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на близък родственик значително да превишава интензитета на естествената горест, чувство за безпомощност и трагична непрежалимост. В обратната ситуация - когато преживелият родственик е в състояние в един сравнително кратък период от време (когато неблагоприятните емоционални последици за неговата духовна сфера от кончината на негов близък - баба и дядо, са преодолими и той би могъл да възстанови не само социалните си общувания, но и радостта от живота, свързана с преодоляване на ежедневни трудности в своята професия, бит и най-близък семеен кръг) да се отдели от естественото състояние на скръб, мъка и вглъбеност, то изживените болки и страдания при трагичната кончина на негов близък не биха се отличавали с изключително висок интензитет, в какъвто смисъл са дадените тълкувателни разяснения на ВКС.

В конкретния случай - за да възникне активната материална легитимация на ищеца (внук на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие), следва в процеса на доказване да се установи чрез главно и пълно доказване от В. К. В. (по несъмнен, безспорен начин, както предписва правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК), че е той изградил със своя починал родственик (неговия дядо) такава духовна и емоционална връзка, сходна с тази между син и баща, която да е била трайна, като болките и страданията от загубата на по-възрастния родственик да са с по-висок интензитет от обичайните, както и те да са продължили в относително дълъг период от време. Такъв житейски конекситет би възникнал, напр. когато отношенията между внук и дядо са били сходни с тези, съществуващи между родител и дете - при смърт на родител (биологичен или осиновител), при лишаване от родителски права, при фактическо трайно дезинтересиране на родителя от неговото дете (вкл. когато виновно трайно не полага грижи за детето и не дава издръжка), продължителна обективна фактическа невъзможност на родителя да се грижи и възпитава детето си, като в тези случаи бабата и дядото изцяло заместват родителската грижа и отговорност. Едва в тази житейска ситуация, когато внукът възприема своя дядо като изключително близък човек, на когото основно да е разчитал през своето социално и нравствено съзряване, смъртта на този близък родственик би довела до травматични последици в психиката на внука, които би следвало, с оглед на критериите за справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обезщетени чрез заплащане на заместващо обезщетение - чрез присъждане на конкретна парична сума.