Решение № 222 от 03.08.2020, Окръжен съд - Ловеч

Р Е Ш Е Н И Е № гр. Ловеч, 03.08.2020 г.

Ловешкият окръжен съд, в публично заседание на втори юни две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ при секретаря Цветомира Баева, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 161 по описа на съда за 2020г. и за да се произнесе, съобрази:

Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.

С решение № 124/22.07.2019 г., постановено по гр.д. № 1108/2019 г. на РС – Тетевен, по предявен по реда на чл. 422 ГПК иск е признато за установено, че „М.“ ЕООД дължи на „К.П.“ ЕООД сумата от 4,17 лв. – лихва за забава за периода от 10.06.0218 г. до 20.06.2018 г. върху закъсняло плащане на спедиторско възнаграждение по фактура № **********/10.05.2018 г., като „М.“ ЕООД е осъдено да заплати на „К.П.“ ЕООД разноските по делото, вкл. и тези в заповедното производство.

Решението е обжалвано от ответника „М.“ ЕООД. Във въззивната жалба се оправят следните оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до противоречие с материалния закон и необоснованост: липса на уведомяване и определяне от въззивника-ответник към въззиваемия-ищец за размера на претендираната лихва за забава и на покана за заплащането ѝ; плащане от ответника на всички претендирани от ищеца суми, с оглед на което не е даван повод за завеждане на делото (вкл. подаване на заповед за изпълнение) и възлагане на разноските в тежест на въззивника-ответник; несъобразяване от районния съд с определение на ОС Ловеч, относно разноските и техния размер, предвид предложеното ответника изпълнение; определяне на размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, поради липса на основание за начисляване на ДДС. Въз въззивната жалба е направено искане за отмяна на ожалваното решение, за отмяна на предявения установителен иск и за отхвърляне на претенцията за разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия е постъпил писмен отговор, в който се дава становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. за правилност на обжалваното решение, като се поставят следните акценти: за плащане на претендираните вземания след подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, респ. след предявяване на установителния иск; за задължението на съда, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, да се произнесе и по разноските в заповедното производство. В писмения отговор се прави искане за оставяне въззивната жалба без уважение, за потвърждаване на обжалваното решение.

Въззивникът не взема участие в откритото съдебно заседание – чрез представляващия го по регистрация орган или представител по пълномощие.

Въззиваемият не взема участие в откритото съдебно заседание – чрез представляващия го по регистрация орган или представител по пълномощие.

Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в атакуваната част и допустимо.

Първоинстанционното производство е образувано по иск от „К.П.“ ЕООД против „М.“ ЕООД, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване съществуването на вземане за сумата от 4,17 лв. – лихва за забава за периода от 10.06.0218 г. до 20.06.2018 г. върху закъсняло плащане на спедиторско възнаграждение по фактура № **********/10.05.2018 г., както и за осъждане на ответника за заплащане на разноските в заповедното производство. В исковата молба се твърди, че вземането по издадената заповед за сумата от 230,50 лв. произтича от фактура № **********/10.05.2018 г., че то е платено от ответника след подаване на заявлението за издаване на заповедта с превеждане на сумата от 231 лв., че с разликата от 0,50 лв. ищецът погасил част от сумата от 4,67 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 10.06.0218 г. до 20.06.2018 г., че след плащането останала непогасена разлика от 4,17 лв., за който размер е поискано да се установи вземането за лихвата за забава. От ищеца се поддържа, че ответникът следва да заплати на ищеца и разноските в заповедното производство, защото е станал повод за подаване на заявлението и е подал възражение срещу заповедта, предлагайки плащане след подаване на заявлението за издаване на заповедта само на една от посочените в нея суми (за главницата).

В срока по чл. 131 ГПК от ответника „М.“ ЕООД е постъпил писмен отговор, в който прави възражение за недължимост на претендираните суми, основано на твърдение за: липса на отправена писмена покана да се плати задължението за закона лихва; за плащане на същото след узнаване на неговия размер от 4,17 лв.; като по отношение на претенцията за разноски в заповедното производство в размер на 481 лв. се прави възражение за тяхната недължимост, основано на твърдения и доводи за липса на основания за присъждането им от заповедния съд и за наличие на висящ спор относно тях, в производството по частна жалба на ищеца срещу разпореждането, с което е отказано присъждането им.

При заявените в исковата молба твърдения за предложено от ответника изпълнение само на едно от вземанията по заповедта и направеното от ответника оспорване на неплатеното до подаване на писмения отговор вземане за обезщетение за забавено изпълнеше, за ищеца е налице правен интерес от предявяване на иск за установяване на същото вземане. В исковото производство ще следва да се даде и отговор за дължимост на разноските по заповедта, доколкото ищецът поддържа, че ответникът е платил след падежа на главницата, с което е дал повод за образуване на делото. По тези съображения съдът приема, че не е отпаднал интерес от предявяване на иск за съществуване на вземането – за хипотеза на отпаднал интерес са разясненията в т. 10в от ТР 4-14-ОСГТК.

Предвид извода за допустимост на обжалваното съдебно решение, съдът следва да провери неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори и това се установява от приетите по делото писмени документи (заявка-договор, товарителница и фактура), че ищецът „К.П.“ ЕООД организирал и извършил на ответника „М.“ ЕООД транспортна услуга, доставяйки от Австрия до склад на ответника, една банка върху Евро палет, срещу заплащане на възнаграждение в размер на 230,50 лв. с ДДС. От приетата фактура № **********/10.05.2018 г. е видно, че получателят на услугата е „М.“ ЕООД, че издателят на фактурата и доставчик на услугата е „К.П.“ ЕООД, че цената на услугата с ДДС е 230,50 лв., че тя следва да се плати на определен ден 09.06.2018 г. по някоя от трите означени в нея банкови сметки на издателя (изборът на сметка е предоставен на платеца, с оглед предпочетената от него валута).

От заключението на съдено–счетоводната експертиза се установява, че фактурата е осчетоводена от двете страни по делото. В счетоводството на ищеца „К.П.“ ЕООД тя е намерила отразяване по сметка 41101 „клиенти“, аналитична партида „М.“ ЕООД, за периода 01.05.2018 г.-31.05.2018 г. са направени счетоводни записвания и за други осъществени сделки, като счетоводните операции са отразявани в хронологична последователност. За същия данъчен период (месец май на 2018 г.) ищецът включил фактурата в дневника за продажбите, а ответникът в дневника за покупките. Установява се от заключението, че на 21.08.2018 г., в 13,40 часа, ответникът „М.“ ЕООД наредил плащане на сумата по фактура № **********/10.05.2018 г., по банковата сметка на „К.П.“ ЕООД. Законната лихва върху сумата от 230,50 лв. за периода от 10.06.2018 г. до 20.08.2018 г. е 4,61 лв.

На 21.08.2018 г. „К.П.“ ЕООД е подало заявление по чл. 410 ГПК (вх. 4347/21.08.2016 г.), по което е образувано ч.гр.д № 794/2018г. на РС Тетевен, като по същото дело в полза на заявителя срещу „М.“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение №

426/23.08.2018 г. за следните суми: 230 лв. – главница по фактура № **********/10.05.2018 г., ведно със законната лихва от 21.08.2018 г. до окончателното изплащане; 4,67 лв. – лихва за периода от 10.06.2018 г. до 21.08.2018 г., както и за разноските по делото в общ размер на 481 лв.

(25 лв. – заплатена държава такса и 456 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение).

На 11.09.2018 г. от „М.“ ЕООД е постъпило възражение по чл. 414а ГПК, в което са направени твърдения за плащане на сумата по фактурата в размер на 230,50 лв., чрез превеждането ѝ по банковата сметка на „К.П.“ ЕООД. Към възражението е приложена вносна бележка.

С оглед постъпилото възражение и в изпълнение на дадените от съда указания, „К.П.“ ЕООД е представило по делото становище по чл. 414а, ал. 4 ГПК (вх. № 5077/08.10.2018 г.), в което се признава плащането, но се посочва, че то е направено след подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, че с него е погасена само главницата по заповедта от 230 лв., не и означените в нея лихва за забава от 4,67 лв. и разноски по делото в общ размер на 481 лв.

С разпореждане от 10.10.2028 г. ч.гр.д № 794/2018г. на РС Тетевен на „К.П.“ ЕООД е дадено указание за предявяване на иск срещу „М.“ ЕООД и за представяне на доказателства за предявяването в едномесечен срок от получаване на съобщението. Разпореждането е получено от заявителя „К.П.“ ЕООД на 15.11.2018 г.

С молба вх. № 6378/14.12.2018 г. „К.П.“ ЕООД е представил по ч.гр.д № 794/2018г. на РС Тетевен препис от искова молба, с която от дружеството против „М.“ ЕООД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен иск за установяване съществуването на вземане за сумата от 4,17 лв. – лихва за забава за периода от 10.06.0218 г. до 20.06.2018 г. върху закъсняло плащане на спедиторско възнаграждение по фактура № **********/10.05.2018 г., както и присъждане на разноските в заповедното производство в размер на 481 лв.

При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Предмет на делото по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал.1 ГПК, е вземането по заповедта за изпълнение. В случая от ищеца, заявител в заповедното производство, се търси установяване само на едно от вземанията по заповедта - лихвата за забава за периода от 10.06.0218 г. до 20.06.2018 г. върху закъсняло плащане на спедиторско възнаграждение по фактура № **********/10.05.2018 г., при това в по-редуциран размер от този по заповедта за изпълнение – за 4,17 лв., доколкото от него се приема частично погасяване с остатъка на предложеното от ответника изпълнение на главницата. Претенцията на заявителя за разноските по делото се основава на твърдението, че плащането на главницата е направено след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, с оглед на което е изграден извод, че ответникът е станал повод за образуване на делото.

Решаването на спора между страните е обусловено от въпроса кога ответникът е изпълнил задължението си към ищеца за заплащане на сумата от 230,50 лв. - спедиторско възнаграждение по фактура № **********/10.05.2018 г. – на падежа или след него. Това е така, защото в зависимост от конкретния отговор може да се изгради извод за това дали ответникът дължи заплащане на лихва за забавено изпълнение, както и за това дали с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото (за предявяване на вземането).

Задължението на ответника за заплащане на сумата от 230,50 лв., представляваща спедиторското възнаграждение по фактура № **********/10.05.2018 г., е срочно. Срокът му за изпълнение е установен в издадената от ищеца фактура – 09.06.2018 г. Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му (чл. 84, ал. 1 ЗЗД). От цитираната разпоредба следва, че след тази дата ответникът е изпаднал в забава. От деня на забавата (10.06.2018 г.) той дължи обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва (чл.

86, ал. 1 ЗЗД). От заключението се установи, че размерът на обезщетението за забава е 4,61 лв.

Бездействайки след падежа, ответникът е станал причина за образуване на делото пред заповедния съд, защото не е предоставил дължимата на ищеца престация (плащане на сумата по фактурата). Именно заради липсата на плащане, ищецът се обърнал към съда, претендирайки вземането си по фактурата, вкл. дължимото му обезщетение за забавено изпълнение. Макар да е прибягнал до по-икономичното средство за защита – заявление по чл. 410 ГПК, ищецът преминал към иск за установяване на вземането по издадената заповед, отново заради процесуалното поведение на ответника-длъжник по заповедта, с оглед подаденото от него възражение по чл. 414а ГПК и плащане на вземането за законна лихва, дължимо заради забава по главницата. Затова в негова тежест следва да останат както разноските в заповедното производство, така и тези, в производството по установяване на вземането по заповедта - за законната лихва в размер на 4,67 лв.