Решение № 13431 от 06.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13431 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20251110145800 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 535, вр. чл. 538 ТЗ за признаване за установено съществуването на парично задължение в размер на сумата от 648,60 лева, равняваща се на 331,62 евро, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 26.06.2020 г. в полза на М, прехвърлен с джиро от дата 20.10.2022 г. на ищеца, ведно със законната лихва от 11.06.2024 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 35414/2024 г. по описа на СРС, 74 – ти състав.

Ищецът П излага твърдения, че на 26.06.2020 г. ответницата П. Е. К. издала в полза на М запис на заповед, като ценната книга съдържала всички реквизити по чл. 455 ТЗ.

Издателят се задължил безусловно и неотменимо да плати на дружеството сумата в размер на 711,88 лева, като ответницата погасила само част от задължението си. В исковата молба са изложени твърдения, че записът на заповед е предявен за плащане на 14.09.2022 г., а на 20.10.2022 г. М прехвърлило всички права, произтичащи от ценната книга, в полза на ищеца.

По така изложените съображения предявява разглеждания иск и моли за неговото уважаване. Претендира разноски.

Ответницата – П. Е. К., чрез упълномощения представител адв. С. С., е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва изискуемостта на вземането по ценната книга. Прави възражение за нищожност на записа на заповед при доводи, че в същия като „място на издаване“ е посочен само градът, но не и конкретен адрес, което се приравнявало на липса на задължителен реквизит, съгласно чл. 535, т. 6 ТЗ. Сочи, че записът на заповед обезпечава изпълнението на друга сделка – договор за потребителски кредит, по който ответницата имала качеството 1 кредитополучател. Твърди, да е извършила плащания по договора, които не са отбелязани върху гърба на ценната книга. Счита, че обезпечения със записа на заповед договор за заем е недействителен, поради това, че е сключен при неспазване на императивните изисквания на закона /ЗПК, ЗЗП и ЗЗД/. Поддържа и да е допуснато нарушение на чл. 26, ал. 1 ЗПК, доколкото кредиторът е джиросал на ищеца вземане без съгласието на потребителя. Моли съда да отхвърли иска и да й присъди разноски.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Основателността на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535, вр. чл. 538 ТЗ се обуславя от установяване в условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните материални предпоставки (юридически факти): наличието на валидна ценна книга – запис на заповед, отговарящ на императивните изисквания на чл.

535, вр. с чл. 536 ТЗ, размера и изискуемост на вземането по менителничния ефект, както и джиросване на записа в негова полза като джиратар.

От приложения по делото запис на заповед, издаден от П. Е. К., се установява, че същата се е задължила при предявяване на процесния запис на заповед в срок до пет години от неговото издаване, да заплати на М, представлявано от управителите РЗ и ВИ или на тяхна заповед сумата от 711,88 лева.

За да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект. Записът на заповед като абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на ремитента (поемателя) или на последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект.

Процесният запис на заповед е редовен от формална страна. Същият съдържа всички реквизити по чл. 535 ТЗ, а именно: наличие на наименованието „запис на заповед“ както в заглавието на документа, така и в текста на същия; безусловно обещание на издателя за плащане; ясно и точно определена по размер и валута сума – 711,88 лева; падежът на задължението е определен „на предявяване” /в съответствие с чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, във вр. чл. 537 ТЗ/, като на основание чл. 487, ал. 1 изр. трето ТЗ, във вр. чл. 537 ТЗ е определен срок за предявяването му за плащане до пет години от издаването; място на плащането – по адреса на поемателя: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6; ясно е лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати – М; дата и място на издаване – 26.06.2020 г. в гр. София-Младост; подпис на издателя.

Неоснователни са доводите, изложени в отговора на исковата молба за нищожност на менителничния ефект поради липса на реквизита по чл. 535, т. 6, предл. второ ТЗ. Мястото на издаване е индивидуализирано чрез населеното място „гр. София-Младост“. Липсата на изписване на точния адрес в рамките на посоченото населено място не опорочава 2 действителността на ценната книга, доколкото в закона няма изискване за подобна спецификация. Нещо повече, дори да не съдържа реквизита по чл. 535, т. 6, предл. второ ТЗ, то ефектът се смята издаден в мястото, посочено до името на издателя, съгласно изричната разпоредба на чл. 536, ал. 4 ТЗ. В горепосочения смисъл е и практиката на върховната инстанция, формирана с Решение № 21 от 04.07.2014 г. по т. д. № 1348/2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, според която законодателят не е дал определение за „място на плащане“ и „място на издаване“, но очевидно приравнява съдържанието, обозначаващо „място на издаването, респ. плащането“, със съдържанието, обозначаващо „местожителство“ на лицето – издател, а „местожителство“, съгласно чл. 7 от ЗЛС (отм.) и чл. 19, ал. 1 от Наредба за гражданското състояние (отм.) е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище. Приравняването е логически оправдано и от факта, че за заместител на липсващото място на плащане се възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжник по задължението, основно в чийто интерес би било невъзникване правните последици на абстрактната сделка, предвид недействителност на менителничния ефект и който безспорно е в известност на собственото си местожителство. Към разбирането, че под „място на плащането“ и „място на издаването“ следва да се разбира само населеното място, където следва да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записа на заповед, както и че в обхвата на тези реквизити не попадат индивидуализиращите данни от територията на съответното населено място - улица, номер на сграда, етаж, апартамент - се придържа и правната теория.

Видно от обективираното в него отбелязване, процесният запис на заповед е предявен за плащане на издателя на 14.09.2022 г., с което е настъпила изискуемостта на вземането. По делото не са ангажирани, респ. съобрани доказателства, от които да се изведе извод за недобросъвестност на поемателя при вписване на датата на предявяване, доказателствената тежест за установяването на което обстоятелство е за ответната страна.

С оглед изложеното, представеният менителничен ефект установява годно за изпълнение вземане – установено по основание и размер, чиято изискуемост е настъпила.

Съобразно задължителната практика на върховната инстанция - т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, както и формираната по реда на чл.

290 ГПК практика – решение № 20 от 19.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1151/2017 г., I т. о., решение № 248/23.01.2025 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 185 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2431/2019 г. на ВКС, II т. о. и др., легитимираният приносител на менителничния ефект е длъжен да докаже вземането си, основано на него – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, в тежест на длъжника по този 3 менителничен ефект е да установи по несъмнен начин както връзката между абстрактната и каузалната сделка, така и непораждането или прекратяването на породеното каузално правоотношение, в обезпечение на което е поето абстрактното правно задължение. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.

В процесния случай, тъй като ищецът не е въвел с исковата молба каузално правоотношение във връзка, с което да е издаден записа на заповед, ответницата трябва да докаже връзката между записа на заповед и сключването между него и М на твърдения договор за потребителски кредит. По делото не бяха ангажирани, респ. събрани доказателства, от които да може да се изведе каузалната връзка между двете облигационни правоотношения, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.

От отбелязването на гърба на ценната книга се установява и че тя е надлежно прехвърлена на 20.10.2022 г. с джиро в полза на П, който така е придобил правата по нея.

Ирелевантно към действието на джирото е обстоятелството дали издателят е бил уведомен за него съобразно чл. 26, ал. 4 ЗПК. Посочената разпоредба не се отнася до менителничните сделки /в този смисъл – Решение № 283 от 22.05.2025 г. по в. т. д. № 14/2022 г. по описа на САС/. Дори да се приеме обратното становище, доколкото твърдяното от ответницата каузално правоотношение остана недоказано по делото, не може да се установи дали същото попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК.

По изложените съображения, съдът намира за установено наличието в полза на ищеца на непогасено вземане по процесния запис на заповед, а доколкото по делото не са представени доказателства за неговото погасяване, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535, вр. чл. 538 ТЗ е основателен и следва да се уважи в претендирания от ищеца размер от 648,60 лева, ведно със законната лихва от 11.06.2024 г. / датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК/, в полза на П.

Неоснователен е довода на ответната страна, че вземането е погасено по давност.

Вземането по процесния запис на заповед е станало изискуемо на 14.09.2022 г., поради което и към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 11.06.2024 г., което действие прекъсва давността, не е изтекла предвидената в чл. 531 вр. чл. 537 от ТЗ тригодишна 4 погасителна давност.