Решение № 461 от 29.07.2022, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 461 гр. Силистра, 29.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Г. Д. Й. Н. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20213420101868 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът “ОТП Факторинг България” ЕАД твърди, че на 28.04.2014 г. „БДСК” ЕАД в качеството си на кредитор и ответникът в качеството на кредитополучател сключили договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица, по силата на който банката предоставила на клиента си кредит в размер на 500 лева, за чието ползване той се задължил да заплаща договорна лихва в размер на 17,95 % годишно, както и минимална сума за револвиране в рамките на гратисния период. Чрез нотариална покана, връчена на длъжника на 08.12.2015 г., банката обявила предсрочна изискуемост на задълженията по договора поради непогасяването на четири последователни месечни вноски, а именно вноска с падежна дата 05.06.2014 г. и следващите, довело до преустановяване на правото на ползване на кредита и последвано от непогасяване на задълженията за лихви, такси и транзакции на следващата падежна дата. В тази ситуация банката се снабдила със заповед за незабавно изпълнение срещу ответника, издадена по ч.гр.д. № 1923 по описа на СРС за 2015 г., за следните суми: главница по договора в размер на 500 лв., договорна лихва за периода от 19.05.2014 г. до 17.12.2015 г. в размер на 144,69 лв., наказателна лихва за периода от 12.12.2015 г. до 17.12.2015 г. в размер на 0,42 лв., законна лихва върху главницата от 18.12.2015 г. до окончателното й плащане, заемни такси (такса за нереволвиране на определена сума в гратисен период и такси за извършени транзакции), начислени за периода от 19.05.2014 г. до 08.12.2015 г., в общ размер от 110,88 лв., както и за направените по делото разноски. Въз основа на издадения в нейна полза изпълнителен лист банката образувала изп.д. № ......./2017 г. по описа на ЧСИ Р. А., което 1 впоследствие било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Банката прехвърлила вземанията си по процесния договор на ищеца чрез договор за цесия от 20.06.2017 г., за което ответникът бил уведомен от цесионера, действащ като пълномощник на първоначалния кредитор чрез изпращане на писмо на адреса от договора за кредит. Ищецът също така счита, че ответникът следва да се счита уведомен за цесията чрез връчването на книжата по настоящото дело, съдържащи и писменото уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и пълномощното от цедента.

Поради изложените причини ищецът моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи сумите по заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 1923 по описа на СРС за 2015 г., посочени по – горе, както и да го осъди да му заплати направените по делото разноски.

Ответникът М. М. Х. чрез назначения си по делото особен представител оспорва иска и моли съда да го отхвърли като неоснователен. Изразява становище, че договорът за кредит, на който ищецът се позовава, е недействителен поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, изразяващо се в неподписването на погасителния план по договора, който се явява част от задължителното му съдържание.

Прави възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност поради обстоятелството, че предсрочната изискуемост на задълженията по кредита е настъпила на 08.12.2015 г., а исковата молба за установяване на вземането е предявена на 05.12.2021 г.

Счита, че фикцията за предявяването на иска към минал момент (подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) е приложима спрямо заповедите, издадени на основание чл. 411, ал. 3 ГПК, но не и за заповедите, издадени при условията на чл. 418 ГПК, чието връчване на длъжника като стъпка към тяхното стабилизиране зависи изцяло от волята на кредитора. Счита, че по делото няма данни, че за събиране на процесните вземания са извършени каквито и да било действия, прекъсващи давността, а дори такива да са налице, изразява становище, че те не са валидно предприети, тъй като не били предшествани от връчване на заповедта на длъжника, нито били осъществени от съдебен изпълнител, компетентен да ги извърши по правилата на местната подсъдност.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК, чл.

430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото е представен договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица,, сключен на 28.04.2014 г. между ответника в качеството на кредитополучател и „БДСК“ ЕАД в качеството на кредитор, чрез който страните са се съгласили, че банката ще предостави на кредитополучателя кредитен лимит от 500 лв., който той ще ползва срещу заплащане на годишна лихва в размер на 17,95 %, фиксирана в условията за издаване и обслужване на плащания с кредитни карти с револвиращ кредит на „БДСК“ ЕАД. От текста на чл. 74 от общите условия (ОУ) към 2 договора за кредит става ясно, че последният е безсрочен и има действие до прекратяването му по някой от начините, посочени в общите условия, а чл. 75, т. 3, б. „б“ от същите урежда правото на банката да прекрати договора при нарушение от страна на клиента на условията по договора и ОУ. В чл. 28 и следващите от ОУ са регламентирани както условията по обслужване на кредита, така и предпоставките за окончателната му изискуемост - според чл.

28, ал. 1 банката определя месечна падежна дата и минимална сума за револвиране, посочена в месечното извлечение, която клиентът е длъжен да внесе в определен срок след падежната дата (гратисен период), а съгласно чл. 30, ал. 3 в случай че четири поредни месеца, считано от месечната падежна дата клиентът не револвира кредита си или револвира със суми по – малко от минималните суми за револвиране за съответния период, правото на ползване на кредита се преустановява; това право се възстановява, ако клиентът погаси изцяло кредита до края на следващия пети гратисен период (чл. 30, ал. 5), като в противен случай вземането на банката за целия използван кредитен лимит става окончателно изискуемо.

Чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК гласи, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа конкретни реквизити, единият от които (т. 11) представляват условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Позовавайки се на това изискване ответникът счита, че процесният договор за кредит е недействителен поради липсата на погасителен план към него, но съдът намира, че това възражение е неоснователно поради следните причини: Характерът на конкретния договор не позволява предварителното определяне размера на погасителните вноски, тъй като страните не биха могли да предвидят отнапред размера на ползвания кредит и периода на ползването, при положение че кредитополучателят по собствена преценка взема решение кога и каква част от него да усвои, съответно впоследствие да възстанови на банката. В тази ситуация изработването на погасителен план би могло да се извърши условно и при съответните допускания, например тези, въведени в б. „ж“ от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, касаещо изчисляването на ГПР, а именно допускането, че кредитът се предоставя за срок от една година, главницата се погасява на равни месечни вноски и погасяването започва един месец след датата на първоначалното му усвояване. Приемайки тези допускания, отбелязани под линия и в самия договор, съдът установява, че в него е предвиден погасителен план, който се извлича от инкорпорираните в него данни посочената общо дължима сума (589,94 лв.) и месечната падежна дата (20-то число на месеца), позволяващи изчисляването на отделните месечни вноски, които както стана ясно следва да бъдат равни и общо 12 на брой. Поради тези причини съдът не споделя становището на ответника, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, и дори е на мнение, че при договора за револвиращ кредит липсата на погасителен план не представлява съществен порок на формата му, при положение че евентуалният формално уговорен план не би могъл да отрази действителните уговорки между страните за обслужване на задълженията по кредита и не би внесъл яснота за начина 3 на изпълнението им, вместо което би предизвикал затруднения и противоречия при тълкуване на договорните клаузи и при тяхното прилагане.

Поради изложените причини съдът намира, че между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД е възникнало валидно облигационно отношение с посочения в договора за кредит предмет, по силата на което банката е предоставила на кредитополучателя уговорения кредитен лимит срещу поетото от негова страна задължение да заплаща уговорената лихва за ползването на кредита, както и да внася ежемесечните си минимални погасителни вноски.

От извлечението от сметката на длъжника, приложено по ч.гр.д. № 1923 по описа на СРС за 2015 г., е видно, че ответникът е преустановил обслужването на задълженията си, като не е внесъл минималните суми за револвиране за периода от 20.05.2014 г. – 05.06.2014 г. и следващите четири гратисни периода. В тази ситуация банката се е възползвала от правото си да прекрати договорната връзка и да обяви изискуемостта на вземането си, което тя сторила чрез нотариална покана, връчена на длъжника на 08.12.2015 г. На 18.12.2015 г. банката депозирала пред РС – Силистра заявление за издаване на заповед за изпълнение, по която било образувано ч.гр.д. № 1923 по описа на съда за 2015 г., приключило с издаването на такава заповед под № 207 от 21.01.2016 г. по ч.гр.д. № 1923 по описа за 2015 г. за сумите, предмет на настоящото исково производство. На основание чл. 418 ГПК съдът допуснал предварително изпълнение на заповедта, като снабдил кредитора с изпълнителен лист, въз основа на който той инициирал изпълнително производство за събиране на вземането си под № 317 по описа за 2017 г. на ЧСИ Р. А. а с район на действие СГС.

Ответникът не възразява срещу размерите на задълженията си по договорното правоотношение, поради което съдът приема, че те са коректно определени от ищеца и че са изчислени при съблюдаването на постигнатите между страните уговорки за заплащане на възнаградителна лихва, такси за ползването на кредита и наказателна лихва за забава.

Чл. 110 ЗЗД гласи, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а според чл. 111, б. „б“ и „в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор и вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.

Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност (т.е. след прекъсването на първоначалната) е всякога пет години. Съдебната практика приравнява последиците от влязлата в сила заповед за изпълнение с тези на съдебното решение, поради което следва да се приеме, че влизането в сила на заповедта също прекъсва давността и след този момент започва да тече нова петгодишна давност за всички обективирани в нея вземания (решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1747/202 г., IV г.о.), докато преди този момент отделните вземания се погасяват с изтичането на посочения в закона давностен срок съобразно тяхното естество. Съдът приема, че от момента на настъпване изискуемостта на процесните вземания е започнала да тече погасителна давност, чиято продължителност е пет години за главницата по договора за кредит и три години за останалите вземания, които са с характер на лихви, неустойки или друг вид периодични плащания. Съдът споделя цитираната от ответника съдебна практика, 4 обективирана в решение № 118 от 12.12.2019 г. на ВКС по т.д. № 2288/2018 г., II т.о., според която правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент - този на подаване на заявлението (чл.