Решение № 7452 от 08.12.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 7452 гр. София, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100511196 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20117012/28.02.2024 г. по гр.д. № 17270/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 166-и състав, са отхвърлени предявените от С. Б. Д., ЕГН **********, и М. Т. Н., ЕГН **********, искове срещу Л. Л. П., ЕГН **********, както следва: установителен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ищците С. Б. Д. и М. Т. Н., че ответникът Л. Л. П. не притежава вещно право на ползване върху 15 броя външни паркоместа, разположени в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г., издадена от Изпълнителния директор на АГКК, описани в пункт I-ви на Нотариален акт № 56, том II, per. № 2533, дело № 226 от 2010 г. на А.Г., помощник-нотариус по заместване при нотариус Д.Т., вписан под № 041 в регистъра на нотариалната камара, с район на действие - Софийски районен съд и графично посочени с буквено означение на скица, издадена през месец август 2022 г., находяща се на лист 127 от делото, както следва: 1) реална част с площ от 78,57 кв.м., която графично е означена между букви А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, А; 2) реална част с площ от 21,11 кв.м., която графично е означена между букви К, Л, М, Н, К; 3) реална част с площ от 61,92 кв.м., която графично е означена между букви О, П, Р, С, Т, У, Ф, О; осъдителен иск с правна квалификация чл. 109 от Закона за собствеността за осъждане на ответника Л. Л. П. да премахне устройство за дистанционно автоматично отваряне и затваряне на металната входна врата за автомобили /портала/ на дворно място - поземлен имот с идентификатор ***, намираща се откъм улица „Българска легия“;

1 осъдителен иск с правна квалификация чл. 109 от Закона за собствеността за осъждане на ответника Л. Л. П. да премахне ограда от оградни метални пана, монтирани на метални колове, с дължина от 3,00 метра /от северната фасада на жилищната сграда до оградата по северната регулационна граница на процесното дворно място - от страната на ул. „Българска легия“/ и височина от 1,60 метра, разделяща пространството /незастроената част от процесното дворно място/, намиращо се пред северната фасада на жилищната сграда, която ограда е разположена перпендикулярно на сградата на разстояние от 6,50 метра в западна посока от рампата за автомобили към подземния гараж, в площта пред северната фасада на жилищната сграда между основния вход на сградата /входа за достъп към апартаментите и ателиетата, намиращи се в жилищната сграда/ и входа на офиса на ответника, разположен с североизточната част на партера на сграда с идентификатор ***; осъдителен иск с правна квалификация чл. 109 от Закона за собствеността за осъждане на ответника Л. Л. П. да възстанови в първоначалния й вид оградата с дължина от 3,00 метра и височина от 1,60 метра, отделяща рампата за автомобили към подземния гараж от незастроената част на дворното място, намираща се на север от жилищната сграда, която ограда била изградена от оградни метални пана, монтирани на метални колове върху бетонова основа по цялото протежение на западната част на рампата за вход на автомобили към подземния гараж и затваряща изцяло посочената рампа от северната фасада на жилищната сграда до северната регулационна линия на дворното място и да възстанови оградата по северната регулационна линия на процесното дворно място, с дължина от 6,50 метра и височина от 1,60 метра, която била изградена от оградни метални пана, монтирани на метални колове по протежението от мястото, на което се събират съществуващата част от оградата по северната регулационна линия на дворното място и новоизградената от ответника ограда, разделяща незастроената северна част на дворното място, разположена перпендикулярно на северната фасада на жилищната сграда, построена в мястото; осъдителен иск с правна квалификация чл. 109 от Закона за собствеността за осъждане на ответника Л. Л. П. да премахне изграденото от него бетоново стълбище, водещо от терена, отреден за тротоар на ул. „Българска легия“ до североизточната незастроена част на дворното място, пред офиса на ответника, разположен в североизточната част на партера на жилищната сграда с идентификатор ***.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищците С. Б. Д. и М. Т. Н.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и за необоснованост на решението. Поддържа се, че от доказателствата по делото се установявало, че е налице разминаване между описаните в нотариалния акт външни паркоместа и реално съществуващите на място, като според жалбоподателите от това следва, че ответникът не притежава вещно право на ползване върху реално съществуващите паркоместа, тъй като те не отговарят на инвестиционния проект и описаното в нотариалния акт. Сочи се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и не е разгледал всички доводи на ищците. Според жалбоподателите първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът в качеството си на съсобственик на дворното място притежава право на ползване върху реално определени части от него – процесните 15 броя външни паркоместа, и същевременно притежава вещно право на ползване върху тях, вследствие на което неправилно е отхвърлил предявените отрицателни установителни искове за признаване 2 на установено, че ответникът не притежава вещно право на ползване върху паркоместата.

Към жалбата в законоустановения срок е постъпило допълнение, в което се обръща внимание на становището на ответника, че е собственик на идеални части от процесното дворно място, на когото е разпределено правото да ползва паркоместата, разположени в него, като не претендира да притежава вещно право на ползване върху тях. Предвид така изразената позиция от насрещната страна жалбоподателите считат, че съдът е следвало да отдели като безспорно между страните обстоятелството, че ответникът не притежава вещно право на ползване върху паркоместата. В допълнение се сочи, че по делото липсват доказателства ответникът да притежава Т. право.

Формулирано е оплакване, че в мотивите на обжалваното решение съдът се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран, тъй като е приел, че ответникът притежава разпределено по реда на чл. 32 ЗС право на ползване върху паркоместата.

Отделно от това се поддържа, че липсва договор, с който да е било разпределено правото на ползване върху дворното място, алтернативно – че уговорките в нотариалния акт за разпределяне на ползването на паркоместата противоречат на добрите нрави, тъй като липсва насрещна престация срещу правото на ползване, а също така се сочи, че договорът не е сключен между всички съсобственици на дворното място. Във връзка с частта от решението относно исковете по чл. 109 ЗС е изразено несъгласие с изводите на съда, че ответникът има право да ползва външните паркоместа, съответно да контролира достъпа до тях чрез устройство за отваряне и затваряне на входната врата за автомобили. Обръща се внимание, че по делото са събрани гласни доказателства, от които се установява, че ответникът е разпоредил премахването на оградата по северната граница на дворното място, предвид което е следвало да бъде осъден да я възстанови. Поддържа се, че изграденото от ответника бетоново стълбище пречи на ищците да ползват по предназначение съответната част от съсобственото си дворно място. По изложените доводи е отправено искане за отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Л. Л. П., с който оспорва жалбата и моли за потвърждаване на постановеното съдебно решение по подробно изложени в отговора аргументи. Заявява се, че въззивната жалба е бланкетна, тъй като въззивнците не са посочили в какво се състои нарушението на материалния закон, което е допуснал първоинстанционният съд. Поддържа се, че ответникът е собственик на 51 % от ид. ч. върху процесния поземлен имот, в полза на когото е разпределено право на ползване върху реални части, съставляващи спорните външни паркоместа, за което били събрани доказателства по делото. Изложени са съображения, че не се доказва ответникът да е извършил твърдените от ищците действия, нито се установява същите да пречат на упражняването на правото на собственост върху дворното място. Претендират се разноски.

По делото в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е постъпила частна жалба от С. Б. Д. и М. Т. Н., чрез адв. С. Л., срещу определение № 20125474/01.07.2024 г. по гр. д. № 17270/2020 г. по описа на СРС, 166-и състав, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа се, че липсват доказателства възнаграждението в полза на процесуалния представител на ответника да е платено, както и че размерът на същото е прекомерен, като е изразено несъгласие с изводите на първоинстанционния съд по тези въпроси. Сочи се, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, както и се обръща внимание, че материалният интерес е нисък. Предвид това жалбоподателите считат, че адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в размер от 1200 лева.

3

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба е подал отговор, с който оспорва същата като неоснователна. Сочи се, че съдът се е произнесъл по искането на страните за присъждане на разноски, както и по възражението на ищците за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ответника, като е намалил същото. Поддържа се, че са предявени множество искове – главни и евентуални, като производството по делото е продължило четири години, в хода на което многократно са били давани указания на ищците да уточнят исковата молба. С оглед това ответникът счита, че делото е с фактическа и правна сложност, която оправдава претендирания от него размер на заплатено адвокатско възнаграждение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно, но е недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд е разгледал отрицателния установителен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ищците С. Б. Д. и М. Т. Н., че ответникът Л. Л. П. не притежава вещно право на ползване върху 15 броя външни паркоместа, разположени в поземлен имот с идентификатор ***, тъй като искът е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му.

Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че такъв е налице във всички случаи, когато се оспорва претендирано от ищеца право или се претендира оспорвано от него право. Правният интерес при установителните искове за собственост или друго вещно право се обуславя от съществуването на гражданскоправен спор между страните относно принадлежността на вещното право върху конкретен имот, изведен въз основа на изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба. Затова, когато ищецът не твърди с поведението си извън процеса ответникът да оспорва или да отрича претендираното от него право, липсва правен спор, който да ангажира правораздавателната компетентност на съда. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. В този смисъл са дадените с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, задължителни разяснения.