Решение № 241 от 29.04.2022, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. гр. Хасково, 29.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА З. ЖИСОВА при участието на секретаря Геновева Р. Стойчева като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело № 20225640100026 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на Е. М. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: *************, чрез адв. Д.М. от АК Пловдив, съдебен адрес: *********** против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с предявен иск с правна квалификация чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/за признаване нищожността на клаузата по чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********, сключен на 11.03.2020г., предвиждаща заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 409,15 лева.

Ищцата твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № **********, подписан с ответното дружество на 11.03.2020г. Съгласно договора следвало да върне сумата по кредита в общ размер на 5 983.44 лева, при сума на получаване 2 700.00 лева, при ГПР 49.13 %, годишен лихвен процент 31.95 % при срок на кредита от 36 месеца. Съгласно чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № ********** ищцата трябвало да заплати и еднократна такса за оценка на риска в размер на 409.15 лева. Счита, че клаузата съдържаща се в чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № ********** сключен с ответника „ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД, предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска в размер на 409.15 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията за това били следните:

На първо място е посочено, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в 1 разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната услуга по чл.7.1 от договора, предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска в размер на 409.15 лева, представлявала услуга, свързана именно с усвояването на кредита и била в явно противоречие с чл.10а от ЗПК. Наред с това, безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД е налице, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл се сочи практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение № 877 по т.д. № 662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение е посочено, че клаузата на чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********, предвиждаща такса оценка на риска е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 409.15 лева възлизала на 1/6 от сумата на отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

В исковата молба се сочи, че уговорената клауза на чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********, предвиждаща такса оценка на риска била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

Предвидената клауза била неравноправна, по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на такса, която била необосновано висока. На следващо място била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.

Ищцата счита, че клаузата на чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********, предвиждаща такса оценка на риска не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл.

146, ал.2 ЗЗП, което било видно от самия Договор за потребителски кредит, от който се 2 установявало, че клаузата на 7.1 „Еднократна такса за оценка на риска" от същия била част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза в чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № ********** сключен с ответното дружество „Ти Би Ай Банк" ЕАД, предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска в размер на 409.15 лева била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/EO на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска, в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер на над размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузата предвиждаща заплащането на допълнителна услуга била неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл било решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна била и практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС по т.д. № 818/2009г., II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр. д № 324/2018г.

Въз основа на изложените съображения ищцата моли съдът да приеме, че клаузата, съдържаща се в чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********, сключен на 11.03.2020г. между нея и ответното дружество, предвиждаща заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 409,15 лева, е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

Претендират се направените съдебни разноски.

Ответникът счита предявения иск за неоснователен. Твърди, че не са налице нарушенията на предвидените в чл. 22 ЗПК разпоредби – чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 като посочва, че договорът за потребителски кредит бил сключен в писмена форма, на хартиен носител. Информацията в него била представена в еднакъв по вид формат и размер на шрифта, а именно Arial Narrow 12. Съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, според който следвало да бъде посочен общия размер на кредита и усвояването му, в чл.7.1 от Договора за потребителски кредит бил указан общия размер на 3 кредита – 3 818,70 лева; еднократна оценка на риска в размер на 409,15 лева, а чл.7.2 указвал условията за усвояване. Във връзка с чл.11, ал.1, т.8 от ЗПК, чл.8 от Договора за потребителски кредит сочел „неприложимо“. Текстът на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, не предвиждал лихвеният процент да бъде представен с уточнения върху каква база се начислява. Според цитираната разпоредба лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. По отношения на тази разпоредба, ответникът заявява, че в чл.9 от Договора за потребителски кредит, били посочени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, както следва: чл.9.1 посочвал размерът на лихвения процент, с който се олихвява предоставеният кредит, а именно 34,95 %; чл.9.2 посочвал условията за прилагането му – „лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината; чл.9.3 указвал размера на лихвата за 1 ден – изчислена като 1/360 част от лихвения процент. Чл.11, ал.1, т.9а ЗПК бил неприложим за процесния кредит, тъй като банката не прилагала референтен лихвен процент в своите продукти. Във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, в чл.10 от Договора за потребителски кредит бил посочен размерът на годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от потребителя, а именно ГПР – 49,13 % и обща сума, дължима от потребителя – 5983,44 лева. По отношение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК - условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, в чл.11.1 от Договора за потребителски кредит били посочени условията по издължаване на кредита, а в чл.11.2 – погасителен план. Относно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК - информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит, в чл. 12 от Договора за потребителски кредит била изложена 4 информацията, за правото на потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК като при действието на договора от страна на потребителя не било постъпвало искане за извлечение по сметка и респективно не му бил предоставян детайлен погасителен план по чл. 11, ал. 1, т.12. Във връзка с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК - наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден се сочи, че в чл.20 от Договора за потребителски кредит била изложена информацията за правото на потребителя да упражни отказ от договора и условията за неговото упражняване. Във връзка с изискването на чл.11, ал.2 ЗПК, съгласно който Общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора, ответникът сочи, че Договорите за потребителски кредит не се сключвали под общи условия, а били типови договори като процесният договор бил подписан на всяка страница от потребителя – ищец. Неприложимо било към процесния договор за кредит и предвиденото в чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, тъй като същият не бил под формата на овърдрафт.