Решение № 4805 от 13.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4805 гр. София, 12.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100507569 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20082927 от 31.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 59 401/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 39 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че П. Ф. Н., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* от сумата от 1 508,20 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******* *******, аб.№ *******, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 23.05.2017 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 32 617/2017 г. по описа на СРС, 39 състав, като в останалата му част за разликата над уважения размер до пълния претендират такъв от 1 753,48 лева относно главницата, ведно със законната лихва върху нея от 23.05.2017 г. до окончателното й изплащане, както и иска за лихва за забава за сумата от 302,21 лева за периода от 15.09.2014 г. до 10.05.2017 г. са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт П. Ф. Н. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 500,52 лева – разноски за исковото и заповедното производства.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която е уважен предявеният срещу него иск за сумата 1 508,20 лева – незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва, е обжалвано от ответника П. Ф. Н. с твърдения, че в тази му част същото е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа се, че СРС е възприел безкритично заключението на СТЕ и не е обсъдил наведените възражения в писмения отговор, в т.ч., че радиаторите в апартамента му са затапени на 23.09.2014 г. – преди отоплителния сезон за 2014 г.; че вещото лице от СТЕ не е направило оглед на място на апартамента чрез лично посещение, за да се убеди за този факт, поради което неговото 1 заключение не е обективно, всестранно и пълно, като в тази връзка е посочено, че дори да се приеме, че жалбоподателят има задължение към „Топлофикация София“ ЕАД за процесния период, то не е в приетия от първоинстанционния съд размер, а по-малък.

Наведени са доводи и че необсъждането на направеното възражение и представено доказателство, което е от важно значение за правилното решаване на делото /протокол за затапване на радиатори/ и безрезервното кредитиране на размера на задължението за топлинна енергия, който е начислен на база на представени от ищеца документи и без да е направен оглед на място в жилището, прави решението постановено при избирателно обсъждане на доказателствата, което е съществено нарушение на процесуалните правила.

Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявения срещу жалбоподателя иск относно главницата ведно със законните последици.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молба, депозирана на 25.01.2023 г., моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението в СРС в атакуваната част – да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, и че случаят не попада във визираните в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС изключения, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Със заявление вх.№ 3037671/23.05.2017 г. „Топлофикация София“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу П. Ф. Н., ЕГН ********** за сумите: 1 753,48 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. относно топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******* *******, аб.№ *******, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и 302,21 лева – лихва за забава върху главното вземане за топлинна енергия за времето от 15.09.2014 г. до 10.05.2017 г. На 12.07.2017 г. на „Топлофикация София“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 32 617/2017 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав срещу посоченото лице за заявените суми и периоди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.05.2017 г. до изплащане на вземането, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 91,11 лева, от които: 41,11 лева – държавна такса и 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.

На 04.09.2017 г. е депозирано възражение от длъжника П. Ф. Н. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 16.10.2017 г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.

При условията на обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника П. Ф. Н. главно и акцесорно вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по 2 реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящият съдебен състав като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на претендираното от ответника П. Ф. Н. вземане за цена на доставена за процесния период: 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г. вкл., в присъдения размер, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, в сила след измененията от 17.07.20012 г., действаща в исковия период от време – от м.05. 2014 г. до м.04.2017 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия на топлоснабдения обект, респ. то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество – топлопреносно предприятие. В производството безспорно е доказано обстоятелството, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, придобит от същия въз основа на договор за продажба, обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 75, том 82, дело № 15 967/02.07.1997 г. на нотариус при СНС към СРС и удостоверение на СО, район „Слатина“ относно наименованието на квартала /неоспорени в процеса/. Като носител на вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период П. Ф. Н. има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди за същия.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответната страна – жалбоподател не твърди и не установява да е упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият са е приел.