Решение № 1175 от 13.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1175 гр. София, 08.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Михаил Ал. Малчев

К. В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от К. В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20211100514884 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20190449 от 27.09.2021 г. по гр. д. № 38737/2020 г. по описа на СРС, 34 състав, е признато за установено по предявените обективно съединени от „Т.Б." ЕАД /с ново наименование „Й.Б.“ ЕАД/, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост -4“, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу К. Х. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „**** установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че К. Х. Г. дължи на „Т.Б." ЕАД, сумата от 77,46 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 17.04.2014 г. и сключено към него допълнително споразумение от 27.08.2018 г. за мобилен номер **** и сумата от 92,46 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на допълнително споразумение от 27.08.2018 г. за мобилен номер ****., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.06.2020 г. по ч.гр.д. № 21525/2020 г. по описа на СРС, 34 състав.

Със същото решение и с оглед изхода от спора е разпределена отговорността за разноски между страните, като ответникът К. Х. Г. е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца „Т.Б." ЕАД сумата от 255 лева, представляваща разноски, сторени в хода на исковото производство, както и сумата от 205 лева – разноски по ч.гр.д. № 21525/2020 г. по описа на СРС, 34 състав.

Недоволен от така постановеното първоинстанционно решение е останал ответникът К. Х. Г., който в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирал въззивна жалба, чрез процесуалния си представител – адв. Н. Д., АК1 Благоевград, надлежно упълномощен за всички съдебни инстанции, с пълномощно, приложено в първоинстанционното производство на л. 42. С жалбата се оспорва съдебното решение на районния съд, при твърденията, че същото е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът не е обсъдил в решението си доводите на ответника, в частност, че в хода на процеса ищецът не е доказал предоставянето на мобилни услуги по договор, така, както се претендира. Представените по делото писмени доказателства само сочат на съществуването на облигационно съглашение между страните, но същите не са доказателства от естество да установят реално предоставените и ползвани от ответника услуги. В този смисъл искът е недоказан и следва да се отхвърли, по мнение на жалбоподателя. На второ място, възразява се, че първостепенният съд е приел за неоснователно възражението в отговора на исковата молба, че клаузата за неустойка в процесните два договора е нищожна. Домогва се да докаже последното, твърдейки, че неустойка, уговорена в размер на всички месечни абонаментни такси до края на срока на договора, след предсрочното му прекратяване е нищожна, след като се изисква от потребителя да плаща без за това да получава насрещна престация. По този начин, макар договорът да е прекратен, абонатът остава задължен за заплащане на всички абонаментни такси, без да може да ползва установените в договора услуги. В подкрепа на тезата си, цитира практика на ВКС. Претендира, че процесната неустойка излиза извън обичайните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На последно място отбелязва, че в хипотеза като настоящата е допустимо да се предвиди уговорка, че потребителят ще дължи три месечни абонаментни такси, но подобна клауза би била отметнина, а не неустойка. С оглед изложеното, моли въззивния съд да отмени атакувания съдебен акт и да отхвърли изцяло исковите претенции. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции.

В срока и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – ищец „Т.Б." ЕАД, чрез процесуалния представител – адв. В.

Г. от САК, с пълномощно към отговора. В същия се изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че решението е правилно постановено и съобразено с материалния закон и практиката на съдилищата. Разяснява, че потребителят дължи такава част от разликата между стандартната цена на устройството, съгласно ценовата листа, действаща към момента на сключване на договора и заплатената от него при предоставянето му, каквато съответства на оставащия срок на договора. Навежда, че процесната клауза с неустоечен характер не води до заключение за възлагане на необосновано високи тежести върху потребителя, а възстановява баланса в отношенията. Позовава се на сключена между мобилния оператор и Комисия за защита на потребителите Спогодба от 12.01.2018 г. Моли да се потвърди решението на СРС. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. В условията на евентуалност прави и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерен размер на адвокатския хонорар на другата страна.

Софийският градски съд, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.

2

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави следното:

Предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД – предмет на въззивното производство е установяване на следните две вземания: за сумата от 77,46 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 17.04.2014 г. и сключено към него допълнително споразумение от 27.08.2018 г. за мобилен номер **** и за сумата от 92,46 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на допълнително споразумение от 27.08.2018 г. за мобилен номер ****., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.06.2020 г. по ч.гр.д. № 21525/2020 г. по описа на СРС, 34 състав

Безспорно е във въззивното производство, че на 17.04.2014 г. между страните е сключен договор за мобилни услуги, неразделна част от който е и приложение – ценова листа за абонаментни планове за частни лица от същата дата, ведно с приложимите общи условия на търговеца и договор за лизинг от същата дата, както и допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги с номер + **** от 27.08.2018 г., а също и допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги с номер + **** от 27.08.2018 г. Въведените от въззивника възражения в посока, че не е налице валидна облигация между страните в производството са неоснователни, доколкото на първо място самата тя с подписа си върху писмените доказателства е удостоверила съгласието си да се обвърже с дружеството-ищец, а отделно от това, ако е оспорвала истинността на документите /подписа си/ е имала възможност по реда на чл. 193 от ГПК да оспори с отговора по чл.

131 ГПК приложените към исковата молба документи. При тези доводи, настоящият състав на съда счита, че ответникът К. Х. Г. се е съгласила с представените от ищеца документи, подпис върху който е положен от нея самата.

Същественият въпрос, въведен още с отговора на исковата молба и поддържан и във въззивната жалба, като оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, обаче е с друг фокус и касае действителността на клаузите, предвиждащи пораждане на задължение за потребителя по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а от там - дължимостта на вземането за неустойки при прекратяване на договорите.

В отговор на възраженията в жалбата, настоящият въззивен състав намира следното:

По предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за установяване на парично задължение за неустойки по процесния договор и две допълнителни споразумения за предоставяне на мобилни услуги, въззивният съд приема, че в хода на делото не са доказани елементите от фактическия състав на чл. 92 ЗЗД, обуславящи неоснователността на заявената искова претенция, при аргументи, както следва.

За основателността на претенциите за неустойки в тежест на ищеца е да докаже 3 наличието на валидни облигационни правоотношения с ответницата по договор за мобилни услуги за мобилен номер +****, а именно договор за мобилни услуги от 17.04.2014 г., изменен с допълнително споразумение № 013562977 от 17.04.2018 г., както и по договор за мобилни услуги за мобилен номер +****, изменен с допълнително съглашение от 17.04.2018 г., наличието на валидни клаузи за неустойки, в случай на предсрочно прекратяване на договорите поради виновно неизпълнение на задълженията на ответницата, предсрочното прекратяване на договорите по вина на ответницата, както и размера на уговорените неустойки.

При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответницата е да докаже, че е погасила задълженията си.

Както вече бе коментирано по-горе, в случая страните са били обвързани от валидни правоотношения по процесните две допълнителни споразумения от 17.04.2018 г., към договора за мобилни услуги, по които ответницата е неизправна страна.

Съгласно чл. 19, б. "в" от Общите условия на ищеца, приети по делото и неоспорени от ответницата, мобилният оператор има право едностранно да прекрати индивидуален договор, срочен или безсрочен, ако потребителят не е платил дължими суми след изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния договор, съгласно Общите условия – в срока, указан във фактурата, но не по – късно от 18 дни след датата на издаването – чл. 27 от Общите условия.

Не е спорно, че ответницата не е изпълнила задълженията си за заплащане на месечни абонаментни вноски за периода 01.08.2018 г. – 30.11.2018 г., както и че в процесния договор и допълнителни споразумения е уговорена неустойка за предсрочното им прекратяване по вина на абоната – част III, т. 3 от допълнително споразумение от 17.04.2018 г. Уговорката гласи, че в случай на прекратяване на процесната договорна връзка преди изтичане на срока, посочен в чл. 2 от същия раздел III, „по вина или инициатива на потребителя“ или при нарушение на задълженията на потребителя, се дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е налице прекратяване, неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.

В отговора на исковата молба, а наред с това и във въззивната жалба на ответницата, същата оспорва факта на престиране по коментираната договорна връзка между нея и далекосъобщителното дружество, но не оспорва твърдението на ищеца, че тази обвързаност между страните е едностранно прекратена по волята на ищеца.

Настоящият състав на въззивния съд намира, че не всички коментирани по-горе елементи от фактическия състав на неустойката по чл. 92, ал. 1 ЗЗД се доказват в хода на производството. По-конкретно, от страна на ищеца не е реализирано при условията на пълно и главно доказване на следните обстоятелства: предсрочното прекратяване на договорите по вина на ответницата, както и размерът на уговорените неустойки. На първо място, макар в чл. 19, б „б“ и чл. 19, б „в“ от ОУ да не е регламентирано в темпорален аспект действието на едностранното прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги, когато инициативата за това изхожда от оператора, то в чл.