Решение № 1098 от 19.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1098 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Стефка Ив. Александрова като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20251100503120 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 19567/30.10.2024 г., постановено по гр.д. № 49851/2023 г. на Софийски районен съд, 140 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, срещу Н. К. Д., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че Н. К. Д., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, следните суми: сумата от 859,13 лева, представляващи цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от 27.01.2023 г. до изплащане окончателното на вземането, сумата от 161,36 лева, представляващи мораторна лихва за периода 15.09.2020 г. – 05.01.2023 г., сумата от 30,12 лева, представляващи цена на услугата за дялово разпределение за периода 01.12.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от 27.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 7,04 лева, представляващи мораторна лихва за периода 31.01.2020 г. – 05.01.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.02.2023 г. по ч.гр.д. № 4246/2023 г. по описа на СРС, 140 състав.

Със същото решение съдът е обезсилил Заповед за изпълнение на парично задължение № 6466/27.02.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 4246/2023 г. на СРС, 140 състав.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът е осъдил „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, да заплати на Н. К. Д., ЕГН **********, сумата от 450 лева, представляващи разноски за заповедното и първоинстанционното исково 1 производство.

Решението е постановено при участието но третото лице помагач на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК 130036512.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се, че решението не отговаря на действителното правно положение, както и е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че е погрешен изводът, че от представените по делото доказателства не може да се заключи, че ответникът е собственик на процесния имот. Поддържа се, че приетите експертизи установяват процесното вземане. Поддържа се, че на ищеца са издадени три съдебни удостоверения. Сочи се, че с писмо от 27.06.2024 г. Столична община, район „Слатина“, е съобщила, че не съхранява документ за собственост за процесния имот. На 28.06.2024 г. с писмо от Столична община, дирекция „Общински приходи“, е посочено, че Н. К. Д. е декларирал процесния имот като свой. Сочи се, че в проведено на 03.07.2024 г. открито съдебно заседание ищецът е поискал да се отложи делото поради това, че все още не е постъпил отговор от Столична община, направление „Архитектура и градоустройство“, но искането е оставено без уважение.

Твърди се, че с молба от 08.07.2024 г. е представен по делото документ за собственост на ответника. Поддържа се, че по делото се установява по безспорен начин, че именно ответникът е потребител на топлинна енергия. Заявява се, че СРС не е обсъдил всички доказателства в съвкупност и поотделно. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковете. Претендират се разноски.

В установения за това срок не е постъпил отговор на жалбата от ответника Н. К.

Д..

Третото лице помагач на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, не взима становище по жалбата.

Въззивната жалба е подадена в установените за това срокове, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

СРС е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно.

Същото обаче е недопустимо в частта, в която първоинстанционният съд е обезсилил издадената по ч.гр.д. № 4246/2023 г. на СРС, 140 състав, заповед за изпълнение срещу Н. К. Д.. Съгласно т. 13 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС издадената заповед за изпълнение не подлежи на обезсилване при отхвърляне на исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК. Следователно в посочената част първоинстанционното решение подлежи на обезсилване. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо.

По доводите за неправилност съдът приема следното:

Въз основа на издадено от СРС съдебно удостоверение по делото е представена 2 от Столична община, направление „Архитектура и градоустройство“, Заповед № РД35/253/15.01.1981 г. на ИК на СНС. Посочената заповед е приета като доказателство от въззивния съд поради допуснати от СРС нарушения при събирането и обсъждането на доказателствата. От заповедта се установява, че на основание чл. 100 ЗТСУ Н. К. Д. е придобил като обезщетение апартамент № 150, находящ се в гр. София, бл. 5 – ********.

Във въззивното производство поради допуснати процесуални нарушения от СРС при изясняване на делото от фактическа страна е приет като доказателство Нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятия по Закона за териториално и селищно устройство № 175, том XIV, нотариално дело № 2775/1983 г. От посочения нотариален акт е видно, че на 02.11.1983 г. Н. К. Д. е признат за собственик на апартамент № 150, находящ се в гр. София, ж.к. „********.

От горепосочените писмени доказателства се установява, че Н. К. Д. е придобил като обезщетение по реда на чл. 100 ЗТСУ правото на собственост върху процесния апартамент № 150, находящ се в гр. София, ж.к. „********. По делото нито се твърди, нито се доказва ответникът да се е разпоредил с имота преди исковия период.

За пълнота следва да се посочи, че дори без обсъдените по-горе документи, по делото са представени други доказателства, от които да се направи извод, че Н. К. Д. е собственик на процесния имот. Към исковата молба е представен протокол от общо събрание на етажните собственици, подписан от Н. К. Д.. Този протокол не е оспорен от ответника Н. К. Д.. Освен това от Столична община, район „Слатина“, е постъпило извлечение от данъчна декларация, от което е видно, че Н. К. Д. е декларирал процесния имот като свой собствен. Адресът на ответника също съвпада с адреса на процесния имот.

От приетата по делото техническа експертиза несъмнено се установява, че процесният апартамент се намира в сграда, която е топлоснабдена.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Тоест през исковия период Н. К. Д. е имал качеството на битов клиент на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. В подкрепа на този извод е и Решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г. на III Г.О. на ВКС.

От техническата експертиза, която следва да се кредитира като задълбочено и компетентно изготвена, се установява, че отоплителните уреди в процесния имот са демонтирани. Начислявана е само топлинна енергия, отдавана от щранг-лирата в банята на имота. Топла вода за имота е начислена въз основа на реален отчет, данните от който са нанесени правилно в главните отчети. Вещото лице посочва, че топлинна енергия от сградната инсталация е начислявана на база отоплителната мощност на инсталацията и денградусите за периода, като е разпределяна на база пълен отопляем обем на имота. Вещото лице посочва, че общо дължимата сума за доставена топлинна енергия за периода м. 05.2019 г. – м. 04.2021 г. след изравняване е в размер на 859,14 лева. Експертът отбелязва, че разпределението на топлинна енергия е извършвано в съответствие с нормативната уредба. За сметка на „Топлофикация София“ ЕАД са отчислени технологичните загуби, като отчитането на постъпилата топлинна енергия в сградата е извършвано с общ топломер, който е преминавал през метрологична проверка със заключение „съответства“.

От приетата по делото счетоводна експертиза, която също следва да се кредитира като задълбочено и компетентно изготвена, е видно, че цената на доставената топлинна енергия до процесния имот през исковия период след 3 изравнение е в размер на 859,13 лева. Тази сума не е заплатена.

Следователно по делото е доказан пълният размер на претендираната стойност на доставена топлинна енергия до процесния имот през исковия период в размер на 859,13 лева. От ответника Н. К. Д. не е подаден отговор на исковата молба, поради което искът подлежи на уважаване изцяло.

Към исковата молба са приложени общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., публикувани във в. „Монитор”, брой от 11.07.2016 г. Съгласно Решение № 189/11.04.2011 г. по т.д. № 39/2010 г. на II Т.О. на ВКС и Определение № 90/27.01.2015 г. по гр.д. № 6381/2014 г. на III Г.О. на ВКС не съществува пречка, ако на съда е известно в кои вестници са публикувани общите условия, същите да бъдат посочени в съдебното решение. В случая е общоизвестно, че общите условия на „Топлофикация София” ЕАД от 2016 г. са публикувани в местния вестник „19 минути“, бр. 1764 от 11.07.2016 г., достъпен на електронната страница на вестника.

Предвид горното общите условия на „Топлофикация София” ЕАД от 2016 г. са влезли в сила съгласно чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ тридесет дена след публикуването им, т.е. на 11.08.2016 г. Тези общи условия обвързват всички потребители на топлинна енергия, доколкото не са налице индивидуални уговорки между потребителя и топлопреносното предприятие, каквито в случая не се твърдят и не се доказват.

Според чл. 32, ал. 3 от общите условия от 2016 г. на „Топлофикация София” ЕАД след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки се издават кредитни известия за реално потребената топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 4 и ал. 5 от общите условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди не дължат лихва за забава върху прогнозните сметки. Лихва за забава може да се начислява едва след издаването на общата фактура за съответния отоплителен период. За да се начисли обаче мораторна лихва, потребителят следва да не е заплатил задължението по общата фактура в срока по чл. 33, ал. 2 от общите условия, а именно – 45 дена, считано от издаването на общата фактура за съответния отоплителен сезон.

В случая не се твърди и не се доказва да е заплатена цената за топлинна енергия за исковия период в 45-дневен срок от издаването на обща фактура. Точно в обратния смисъл е приетата по делото счетоводна експертиза. Следователно Н. К. Д. е изпаднал в забава с изтичането на срока за доброволно изпълнение и дължи обезщетение за тази своя забава.

От счетоводната експертиза по делото е видно, че лихвата за забава за периода 15.09.2020 г. – 05.01.2023 г., начислена върху цената на доставената топлинна енергия до процесния имот в размер на 859,13 лева, възлиза на 161,39 лева. При разпита си пред СРС вещото лице изрично е уточнило, че мораторната лихва е изчислена само върху сумите по общите фактури. Предвид изложеното въззивният съд приема, че искът за мораторна лихва върху цената на доставената топлинна енергия е доказан в пълен размер и следва да се уважи в цялост.