Решение № 2866 от 28.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2866 гр. София, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100513344 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена от ответника Б. Д. Д. въззивна жалба срещу Решение от 20.08.2024 г., постановено по гр. д. № 27553/2023 г. по описа на СРС, 59-ти с-в, в частта, с която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца - „Топлофикация София ” ЕАД следните суми: 3 456, 74 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 30.11.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – стойността на незаплатената топлинна енергия за периода м.05.2019 г. – м.04.2021 г., сумата от 624, 84 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода 15.09.2020 г. – 09.11.2022 г., сумата от 23, 77 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 30.11.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – стойността на дялово разпределение за периода м.10.2019 г. – м.04.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 5674 от 18.02.2023 г. по ч.гр. д. № 65527 по описа за 20 22 г. на СРС.

Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението е нищожно, съответно неправилно, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите. Сочи,че решението на СРС било нищожно, тъй като съдът не изложил мотиви към него. Поддържа се, че съдът не спазил 1 служебното, състезателното начало, и принципа за равенството на страните, което е попречило на разкриването на обективната истина. Поддържа, че в текста на решението фигурирало името на друго лице- ответника И. което било чуждо за спора лице, поради което счита, че мотивите на решението били копирани от друго дело. Счита, че между него и ищецът не съществували валидно облигационно отношение. Навежда оплакване, че не били представени годни доказателства които да докажат обема на потребената от него топлинна енергия. Счита, че ищецът бил монополист и едностранно определя цените на доставяната от него топлинна енергия, без потребителят да участва в ценообразуването или контрола на качеството. Поддържа, че първата инстанция недопустимо присъдила мораторна лихва и „законна лихва“, тъй като законът не предвижда кумулативното им налагане, както че липсвало договорно основание за начисляването на тези вземания. Счита и че исковата молба била нередовна, тъй като бил неясен размера на претенциите на ищеца. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и да отхвърли предявените искове или да прекрати производството.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от ищеца„Топлофикация София ” ЕАД , с който се моли обжалваното решение да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение, тъй като решението на първата инстанция е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и константната съдебна практика по този тип дела.

Трето лице помагач на страната на ищеца - "Техем сървисис" ЕООД не взема становище по жалбата.

Решението в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск за сумата от 4,90 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово резпределение за периода от 01.12.20219 г. до 09.11.2022 г. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

2

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че ответника има качеството потребител на топлинна енергия и, че ищецът е доказал исковете си за главницата за доставена топлинна енергия, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и такса за дялово разпределение по основание и размер.

Оплакването на въззивникът, че първата инстанция е постановила нищожно решение, поради липсата на мотиви съдът не намира за основателно. Обратното е вярно - СРС подробно е изследвал фактическата страна на спора, субсумирал е установените факти под приложимите правни норми и е достигнала до извод на дължимост от страна на ответника на претендираната главница за топлинна енергия, такса за дялово разпределение и мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, като е отхвърлила изцяло иска за мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение. Твърденията на въззивника, че СРС не спазил служебното, състезателното начало, и принципа за равенството на страните съдът също не намира за основателно, доколкото първата инстанция е проверила редовността на исковата молба, изпратила е препис от исковата молба на ответника за отговор, изготвила е пълен и точен доклад по делото в съответствие с чл.146 от ГПК и е дала възможност на страните да ангажират доказателства. С оглед на това съдът намира, че първата инстанция е спазила основните начала на гражданският процес. Съдът не намира за основателно и оплакването, че първата инстанция е копирала мотивите си от друго съдебно решение, доколкото в текста на решението фигурирало името на друго лице- ответника И.. В настоящия случай се касае за технически грешка, която не води до порок на обжалваното решение.

Не е основателно и оплакването на въззивника, че исковата молба на ищеца била нередовна, респ. производството по делото трябвало да се прекрати: искът се индивидуализира чрез своето основание ( юридическите факти въз основа на които ищецът извежда своето право), петитум (материално право, което е предмет на спора) и страни. За да е редовна исковата молба с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ е необходимо ищецът да е изложил твърдения за възникването на облигационно отношение с ответника по договор за продажба и доставка на топлинна енергия, изпълнение на задължението за доставяне на топлинна енергия и възникване на задължение за ответника за плащане на уговорената цена в претендирания размер. Видно от изложеното в исковата молба ищецът е посочил, че ответника има качеството „клиент“ на топлинна енергия, доколкото е собственик на подробно описания топлоснабдения имот, респ. по силата на действащата нормативна уредба се намира в облигационно отношение с ищцовото дружество по повод доставката на топлинна енергия. Изложени са били и съображения, че ищецът не е заплатил цената на доставената топлинна енергия, таксата за дялово разпределение, мораторната лихва върху главницата за топлинна енерегия и мораторната лихва върху таксата за дялово разпределение, като е бил посочен размер и период на вземанията. С оглед на това съдът намира, че подадената от ищеца искова молба е редовна.

Оплакването на въззивника, че липсвало облигационно отношение между него и ищецът съдът също не намира за основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г. / потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона).

От представения по делото Нотариален акт от 04.07.2003 г. се установява, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния топлоснабден недвижим имот чрез покупко- продажба. Доколкото по делото липсват данни ответникът да се е разпоредил с процесния имот, то следва да се приеме, че той е негов собственик. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на 3 топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответника да е упражнил правото си на възражения срещу Общите условия. Предвид изложеното съдът намира, че между ищцовото дружество и ответника е възникнало валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия, респ. същия има качеството потребител на топлинна енергия.

Оплакванията относно недължимостта на мораторната лихва и законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба съдът също не намира за основателно: по делото пред първата инстанция не е било спорно, че периода за който са били претендирани процесните вземания за главница и лихви е бил 2019 г.- 2021 г. За процесния период в сила са били Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София " ЕАД на клиенти в град София (ОУ – 2016 г.), одобрени от КЕВР, в сила от 10.07.2016 г., като е несъмнено, че общите условия са влезли в сила, доколкото са били публикувани във в-к Монитор. Съгласно Общите условия, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозна консумация в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 1 от ОУ), като след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки топлофикационното дружество издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите, определени по прогнозна консумация, и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки (чл. 32, ал. 3 от ОУ). Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Изрично е предвидено, че само ако последните задължения не са платени в определения срок /45 дни от срока, за който се отнасят/ клиентът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва – чл. 33, ал. 4 от ОУ. От цитираните разпоредби се налага изводът, че при действащите ОУ на въззивникът, длъжникът изпада в забава и без да бъде поканен, като се прилага правилото на чл.84,ал.1, изр. първо ЗЗД, съобразно което, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. По изложените съображения съдът намира за неоснователни доводите на въззивника, че не дължи мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия. Неоснователен е и доводът, че не дължи законната лихва върху мораторната лихва за забава. Законната лихва за забава е законна последица от предявяването на иска и се дължи върху всички претендирани суми, в т.ч и върху претендираните мораторни лихви.