Решение № 3532 от 10.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3532 гр. Пловдив, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330101912 по описа за 2026 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата В. И. К., ЕГН: **********, от село П., община Родопи, област Пловдив, ул.

„Г.“ № ., чрез пълномощник ав. С. Н., е предявила против „Вива Кредит” АД, ЕИК:

207343548, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавархалал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от и. д. К. К., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 116, 91 евро- недължимо платена по нищожна клауза за неустойка по договор за паричен заем № ..............

В исковата молба се твърди, че на 04.04.2023 г. между страните бил сключен договор за кредит, по който на ищеца се предоставил в заем сумата от 700 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 32 % и ГПР- 49, 39 %. Според чл. 5 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 11 в размер на 229, 14 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед 1 претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил около половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В тази връзка първоначално се предявява иск за прогласяване на клаузата за неустойка за нищожна. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. На първо място се твърди, че искът бил недопустим, защото ищецът нямал правен интерес, тъй като договорът бил приключен и задълженията по кредита били платени. В тази връзка се моли производството по делото да бъде прекратено, поради злоупотреба с право. Евентуално, се твърди, че искът бил неоснователен. Ищецът имал право на избор между два вида обезпечение. Неустойката не противоречала на добрите нрави, а при прекомерност, трябвало да се намали само размерът й. Неустойката се начислявала при неизпълнение, като тя обезпечавала именно изпълнението на длъжника и била предвидена да го дисциплинира. Ако потребителят счита че не е в състояние да предостави обезпечение, той не трябвало въобще да встъпва в договорно правоотношение.

Освен това имал и 14 дневен срок за отказ от договора. Основната дейност на ответника била свързана с предоставяне на кредити, като интересът на дружеството изисквал да се направи всичко възможно, за да осигури връщане на отпуснатите суми. ГПР отговарял на всички законови изисквания и не бил над определения лимит. Той отразявал разходите по кредита към момента на сключване на договора, а не и след това. Не било ясно изначално дали ще възникне неустойка, която била поставена в зависимост от поведението на длъжника. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но взема писмено становище.

С допълнителна молба ищецът преминава от установителен към осъдителен иск, като претендира не установяване на нищожност на клаузата за неустойка, а връщане на платените по нея суми.

С допълнителен отговор ответникът оспорва изменението, като твърди, че то било недопустимо, защото водело до нов предмет на делото и не можело да се разглежда в същия процес, поради което се моли да не бъде допускано.

С нова уточняваща молба ищецът цитира съдебна практика в насока, че с изменението на иска се променял само петитума.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

2

С договор за паричен заем № ....., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 700 лева, при следните условия: срок- 36 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 32 %, годишен процент на разходите- 49, 39 %, такса за експресно разглеждане от 343, 80 лева и неустойка при непредставяне на обезпечение от 229, 14 лева.

Като писмено доказателство са представени копие от договора за паричен заем, както и удостоверение за приключен кредит.

Приета е и справка за движението по кредита, според която общо платеното по договора е в размер на 629, 55 евро, разпределени, както следва: главница- 357, 90 евро; договорна лихва- 37, 30 евро; неустойка- 53, 37 евро; такса експресно разглеждане- 175, 86 евро; разходи- 5, 12 евро.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Основното възражение в исковата молба е за недействителност на клаузата в договора за потребителски кредит, свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения 3 риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 49, 39 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер на около 1/3 от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

В случая след изменението на иска от установителен в осъдителен, е предявен такъв за връщане на недължимо платената неустойка, като се търси възстановяване само на тази сума, а не и на въобще платеното над главницата по договора. Следва да се приеме, че заплатените за неустойката суми в размера, посочен в справката на ответника, съдържаща 4 неизгодни за страната обстоятелства и ползваща се за признание на тези факти, са заплатени при начална липса на основание и затова ответникът следва да бъде осъден да ги върне на ищеца. След като въпросната клауза за неустойка като част от нищожен договор се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане- чл. 23 от ЗПК. Според справката, платеното за неустойката е в размер на 53, 37 евро, но искът е предявен за сумата от 116, 91 евро, като в тежест на ищеца е да докаже колко точно е заплатил по нищожния договор. При положение, че единственото доказателство в тази връзка е справката на кредитора, като именно нея е ангажирал и ищецът, а не примерно искане за допускане на съдебносчетоводна експертиза, която да установи размера на платеното по неустойката, следва да се приеме, че претенцията е основателна само до тази сума и за разликата искът следва да се отхвърли. Присъдената сума принципно се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.