Решение № 3500 от 22.05.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3500 гр. София, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100504171 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 18181 от 09.10.2024 г., постановено по гр. д. № 64764/2022 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД са обявени за недействителни спрямо Б. В. З. следните три сделки:

-разпоредителна безвъзмездна сделка - дарение от 30.01.2020 г., осъществена от В. Х.

Б. с ЕГН ********** в полза на С. В. Б. с ЕГН **********, обективирана в Нотариален акт № 9, том I, дело № 7/2020 г. на нотариус Н. Д. с район на действие СРС, по силата на която В. Х. Б. прехвърлила на С. В. Б. собствената си 1/4 ид. ч. от 403/2077 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-4/09.03.2016 на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. София, р-н Подуяне, ж.к. “Левски - Г”, с площ от 2077 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план 210, кв. 25, парцел II, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***,

***.;

-разпоредителна възмездна сделка - покупко-продажба от 25.09.2020 г., осъществена от В. Х. Б. с ЕГН ********** в полза на С. В. Б. с ЕГН **********, обективирана в Нотариален акт № 122, том Х, дело № 1670/2020 г. на нотариус И. Д. с район на действие СРС, по силата на която В. Х. Б. прехвърлила на С. В. Б. собствената си 1/40 ид. ч. от 1 поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-4/09.03.2016 на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. София, р-н Подуяне, ж.к. “Левски - Г”, с площ от 1382 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план 160, кв. 27-31, парцел II, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***,

***, ***, ***.;

-разпоредителна безвъзмездна сделка - дарение от 17.08.2020 г., осъществена от С. В.

Б. с ЕГН ********** в полза на “Радстрой Надежда” ЕООД с ЕИК 203328615, представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала (ЕСК) - Иван Николаев Николов, обективирана в Нотариален акт № 9, том I, дело № 7/2020 г. на нотариус Н. Д. с район на действие СРС, по силата на която С. В. Б. прехвърлил на “Радстрой Надежда” ЕООД с ЕИК 203328615 собствената си 1/8 идеална част от 403/2077 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-4/09.03.2016 на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. София, р-н Подуяне, ж.к. “Левски - Г”, с площ от 2077 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план 210, кв. 25, парцел II, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***,

***.

Със същото решение ответниците В. Х. Б., С. В. Б. и “Радстрой Надежда” ЕООД, са осъдени на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплатят на Б. В. З. сумата от 980,00 лв. разноски за първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответниците В. Х.

Б. и С. В. Б., чрез пълномощника им -адв. С. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за недопустимост на иска, респективно на решението, а при условията на евентуалност на оплакванията и за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че първоинстанционното решение е недопустимо поради груби процесуални нарушения, изразяващи се в даване ход на делото въпреки представени доказателства за обективна невъзможност на процесуалния представител да се яви поради медицинска интервенция.

Сочи също, че съдът незаконосъобразно е отказал да спре делото при наличие на висящо преюдициално производство пред ВКС. Изтъква, че производството се е развило по нередовна искова молба поради неправилното вписване в Имотния регистър. Поддържа, че ищцата няма правен интерес от предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, тъй като атакуваните сделки касаят минимални идеални части и разноските по евентуална публична продан биха надхвърлили стойността им, без вземането да бъде удовлетворено. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел наличието на легитимация на страните, тъй като към момента на извършване на разпоредителните сделки през 2020 г. ищцата не е била кредитор, 2 а първата ответница не е била длъжник, доколкото единственото доказателство за дълга – представеният изпълнителен лист, е издаден две години по-късно, през 2022 г. В тази връзка твърди, че у първата ответница е липсвало знание за увреждане, тъй като не е знаела за задължението си, с което е оборена и презумпцията за знание у приобретателя по сделката, нейния син. Сочи още, че вземането на ищцата е погасено по давност и че съдът се е позовал на неотносими доказателства, включително нотариален акт за сделка, която изобщо не е предмет на спора, поради разминаване в идеалните части в нотариалния акта и исковата молба. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове.

Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата ищца - Б. В. З. не е подала писмен отговор.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна, заплатена е дължимата ДТ, поради което е процесуално допустима.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Неоснователни са оплакванията в жалбата за допуснато съществено процесуално нарушение при даване на ход на делото в отсъствие на пълномощника на ответниците.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, за удостоверяване на невъзможност за явяване пред органите на съдебната власт е необходимо представянето на специфично медицинско удостоверение по установен образец, което изрично да потвърждава, че здравословното състояние на лицето не позволява явяването му в съдебно заседание (в този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 132 от 07.06.2016 г. на ВКС по гр. д.

3

№ 1640/2015 г., III г. о., Решение № 188 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2484/2014 г., I г. о. и Решение № 71 от 20.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6115/2015 г., III г. о.). Представеният по делото болничен лист не съставлява такова доказателство по смисъла на закона, тъй като неговото предназначение е да удостовери временна неработоспособност, но не и обективна пречка за участие в съдебно производство. Доколкото в случая не е представено надлежното удостоверение, съдържащо изрична констатация за невъзможност за явяване пред съда, за първоинстанционния съд не е било налице законово основание по чл. 142, ал. 2 от ГПК да отложи заседанието или да отмени процесуалните си действия по даване ход на делото.

Нещо повече, следва да бъде посочено, че дейността на въззивния съд, макар и да не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение и втората инстанция да не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивната инстанция в качеството й на инстанция по същество на спора, страните, при съобразяване на правилото на чл. 266 ГПК могат да включат нови факти по делото и да направят доказателствени искания в случаите, в които твърдят, че в хода на първоинстанционното производство са допуснати процесуални нарушения, въз основа на които въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи относно предмета на спора. В конкретния случая във въззивната жалба не са направи доказателствени искания, поради което и настоящата инстанция не може да приеме различни фактически изводи, възприети от СРС. При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира, че не е налице соченото от въззивника нарушение на правото му на защита в процеса, като наведените оплаквания в този смисъл са неоснователни.

По отношение на второто оплакване следва да се отбележи, че настоящият състав на съда споделя съображенията на първоинстанционния съд, че макар от страна на жалбоподателите да е била подадена молба за отмяна на влязло в сила решение с правно основание чл. 303, ал. 1, т. 5 и т. 6 от ГПК, произнасянето по същата не съставлява преюдициален въпрос по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Това производство по своята правна същност не се явява „паралелен процес, чийто предмет е признаване или отричане на вземането на кредитора със сила на пресъдено нещо“, каквото е изискването в т. 2 на ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а представлява способ за извънреден инстанционен контрол. Едва с евентуалната отмяна на влязлото в сила съдебно решение по реда на извънредния способ по чл. 303 и сл. от ГПК висящността на съдебното производство би се считала за възстановена по отношение вземането на ищцата, като едва в тази хипотеза би било налице действително основание за спиране на производството по настоящото дело. До приключване на устните състезания пред първата инстанция, включително и пред настоящата такава хипотеза не е била налице.

Твърдението на жалбоподателите за недопустимост на решението поради начина на вписването на исковата молба също е неоснователно. Дори и да има наличие на „техническа 4 грешка“ по смисъла на чл. 33в, ал. 1 от Правилника за вписванията, тя по никакъв начин не би довела до недопустимост, доколкото оригиналът на вписаната искова молба е приложен по делото. Вписването има защитно-оповестителна функция, а технически неточности при отразяването му не водят до недопустимост на съдебното решение, а подлежат на поправка по административен ред чрез констативен протокол, не чрез ново вписване. (т. 1 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК обсъжда как процедира съдията по вписванията в случаите, когато самата молба е нередовна).

Неоснователно е и оплакването, касаещо възражението за изтекла погасителна давност, тъй като давностният срок е бил многократно прекъсван чрез предприемането на поредица от прекъсващи действия от страна на кредитора. Първоначалната петгодишна давност, започнала да тече от възникването на вземането по договора за заем на 31.05.2017 г., е била прекъсната с предявяването на иск през 2019 г. по гр. д. № 1101/2019 г. по описа на СГС. С влизането в сила на съдебното решение през 2022 г. е започнала да тече нова петгодишна давност съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, която допълнително е била прекъсвана чрез действия по принудително изпълнение.